Триша Рейбърн - Сирена

Взирах се в заглавието, чиято трагичност беше подчертана от удебеления шрифт на буквите. Точно под него беше снимката на Джъстин от последния клас в гимназията. Забравяйки за момент причината, поради която снимката й е на първа страница, бях поразена от нейната красота. Косата й падаше на свободни вълни по раменете, погледът й бе ясен, а усмивката й — топла и дружелюбна.

Замислих се за снимката, която трябваше да си направя в края на лятото за завършването на гимназията. Тя никога нямаше да има поразителния ефект от снимката на Джъстин, защото всичко в моя външен вид беше на средно ниво: дългата ми коса не беше нито руса, нито кестенява; очите ми не бяха нито сини, нито зелени; кожата ми изглеждаше млечнобяла или пепелява в зависимост от светлината. Единственото, което излизаше от средната категория, беше усмивката ми, която, макар и да се появяваше рядко, озаряваше цялото ми лице… Но след като загубих източника си на щастие, сега вече можех да се снимам с гръб към обектива.

Излязох от колата и вдигнах вестника. Нямах намерение да чета за Джъстин, но и не можех да я оставя да лежи на автомобилната алея. Сгънах вестника и го пъхнах в задния джоб на дънките си.

Изминах късото разстояние до къщата на семейство Кармайкъл, взех на един дъх стълбите на верандата и позвъних на вратата. Когато приглушеният звън отекна вътре, отстъпих назад и зачаках.

Кейлъб не се появи. Нито пък госпожа Кармайкъл, която обикновено изскачаше през отворената врата с усмивка и протегнати за прегръдка ръце. Не се чуваше даже шум от стъпки, които прекосяват къщата и се отправят към вратата.

Постоях така минута и отново позвъних.

Никакъв отговор.

Засланяйки очите си с длан, надникнах през прозореца в дневната. После прекосих верандата и погледнах през кухненския прозорец. Плотовете на кухненските шкафове бяха празни, масата не беше отрупана с комикси и броеве на „Сайъншифик Америкън“ 9 9 Популярно научно списание. — Бел.прев. , а в мивката нямаше мръсни чинии.

Отвътре къщата на семейство Кармайкъл изглеждаше по същия начин като нашата отвън — изоставена.

„Сигурно скоро ще се върнат — казах си, докато слизах по стълбите на верандата. — Най-вероятно са на работа. Или изпълняват поръчки. Ще си дойдат най-късно за вечеря.“

Ако наистина беше така, оставаха ми пет часа, които трябваше да запълня някак. Съвсем сама.

Не бих могла да прекарам толкова дълго време сама в празната ни къща, затова не бързах да се върна там. Защурах се из задния двор на семейство Кармайкъл, който през годините бях опознала като нашия собствен. След стотиците игри на криеница познавах като дланта си всяка дупка и издатина по ливадата и знаех кои са най-дебелите дървета, зад които да се скриеш, ако не искаш да те видят. В интерес на истината играта на криеница беше единственото нещо, в което бях по-добра от Джъстин. Сигурно защото аз наистина не исках да ме открият, докато Джъстин живееше за това да бъде забелязвана.

Стигнах до брега и тръгнах по кея. Когато стигнах края му, се загледах към езерото и после към нашия кей на няколко метра по-нататък. Сърцето ми се сви, когато не видях по него бутилките минерална вода, тубичките със слънцезащитен крем, отворените книги — всички белези на един мързелив летен следобед. Дебелите въжета, с които обикновено привързвахме нашата червена лодка, все още стояха увити около стълбовете.

Отвърнах поглед, изух маратонките и чорапите си, навих крачолите на дънките и седнах. На слънце беше топло; изкуших се да топна крака в студената вода, но вместо това ги притиснах плътно към гърдите си. От две години насам, колкото пъти Джъстин ме уверяваше, че малките рибки в езерото Кантака се страхуват повече от мен, отколкото аз от тях, аз неизменно отговарях, че не рибките ме притесняват. А какво наистина ме притесняваше, си остана моя тайна.

— Ванеса?

„Той изглежда различно тази година, не мислиш ли?“

Вдигнах очи. Саймън седеше в лодката си на няколко крачки от мен и приближаваше бавно, стиснал греблата. Усмихнах се, едновременно изненадана и облекчена да го видя. Той също изглеждаше изненадан, но не отговори на усмивката ми. След секунда вдигна веслата и продължи да гребе.

Искаше ми се да го поздравя, да го попитам как е. Дори да не успеех, щеше ми се да кажа нещо, което да разчупи леда, може би да го подкача за тетрадките, за стъклените блюда „петри“ и пластмасовите вани, пръснати по дъното на лодката. Нашата лодка с Джъстин беше обикновено отрупана с пластмасови кутии с нарязан пъпеш и броеве на „Пийпъл“ 10 10 Американски лайфстайл списания. — Бел.прев. и „Ю Ес Уийкли“ 11 11 Популярно научно списание. — Бел.прев. . Тази на Саймън приличаше на плуваща лаборатория.