Триша Рейбърн - Сирена

— Спомням си как я направих — каза татко. — Чудех се какво ли ти е казала, за да те разсмее.

Татко ни беше снимал от кея зад къщата, докато сме с гръб към обектива. Главата на Джъстин беше леко обърната към мен, а моята гледаше към небето. Раменете ми бяха вдигнати почти до ушите, което беше обичайната ми стойка, когато се смеех силно, докато не потечаха сълзи по бузите ми.

Примигнах. Нищо.

— Предполагам, че са били някакви си ваши момичешки работи — продължи той. — Гримове. Момчета. Някакви големи тайни, които предпочитам да не знам.

— Сигурно е било така — казах. — Като се има предвид, че чувствата й се променяха като облаците по небето, разговорите за момчета заемаха голяма част от времето ни.

— Все още не мога да разбера защо й беше нужно цялото това внимание — замислено каза той. — Тя беше толкова умна, толкова красива и талантлива. Но сякаш не си вярваше, ако всяка седмица не й го повтаряше различно момче.

Нищо не отговорих. Джъстин нямаше нужда от внимание — тя просто разполагаше с цялото внимание на околните.

Отпихме мълчаливо от чашите си. След минута той изпусна тежка въздишка.

— Ще се наложи да се направя на домакин за малко — каза, изправяйки се на крака. — Ще се справиш ли сама тук?

Кимнах. Той докосна леко главата ми с ръка, преди да излезе и да затвори вратата.

Примигнах и пак зачаках. Когато сълзите отново не потекоха, се обърнах към централната снимка в колажа и се замислих над онова, което Големия бащица току-що беше казал. Не успях да открия смисъл в него. Но аз и без това вече в нищо не виждах смисъл.

Според полицията това беше нещастен случай и Джъстин е скочила от скалата в неподходящ момент. Било е тъмно. Приливът е бил висок. Началник Грийн каза, че водата е била толкова дълбока, а течението — толкова силно, та и самият Тритон, гръцкият бог на морето, способен да подчини вълните само с едно изсвирване на своята раковина, не би могъл да се удържи на повърхността. Медицинската експертиза потвърди думите му.

Аз обаче не бях съгласна с това.

Вярно, че Джъстин търсеше адреналин във всичко. Възможно е тази нощ да е искала да докаже нещо. Но беше прекалено умна, за да постъпи толкова непредпазливо.

Докато очите ми безцелно шареха по колажа, изведнъж забелязах тънки тъмни черти между снимките. Сякаш някой беше прокарал тези линии с маркер, освен ако не са били предварително очертани по повърхността на дъската, покрита със сатен с цвят на слонова кост. Но тя беше непокътната и съвършено чиста.

Изправих се и приближих, за да огледам по-внимателно, и тогава забелязах, че това всъщност са думи.

Име. Имейл адрес. Телефонен номер. Бяла раса. Родител 1 и родител 2. Първоначално решение. Крайна цел. Университет. Диплома. Средно училище. ACT. SAT 8 8 ACT и SAT са стандартни изпитни тестове за приемане в гимназия и университет. — Бел.прев. . Извънкласни занимания. Награди/отличия.

Вече бях готова да измъкна първото лилаво кабарче, когато изпитах известно неудобство. Даже вина. Сякаш се ровех из нещата на Джъстин, за да открия дневника й и да прочета за тайните целувки и личните разговори, които е искала да запази единствено за себе си.

— Съжалявам — прошепнах, преди да измъкна първото кабарче.

Само след няколко секунди близо петдесетте варианта от усмивката на Джъстин вече ги нямаше. Отстъпих назад, за да обхвана с поглед цялата дъска.

Там имаше стикери. Седем от тях бяха събрани от мама по време на пътуванията й заедно с Джъстин до „Харвард“, „Йейл“, „Принстън“, „Браун“, „Станфорд“, „Корнел“ и „Дартмут“. Те образуваха широк кръг около пръснатите между тях разпечатки и формуляри.

В разпечатките бяха изброени университетите, следвани от три колони — крайните срокове за кореспонденция и подаване на документи и дати, на които трябва да бъдат обявени резултатите. Колоната с крайните срокове беше попълнена с цифри, изписани със спретнатия почерк на мама, останалите бяха празни, формулярите бяха празни, ако не броим бележките на мама и предложенията й за незабавен отговор. Окачената в центъра страница бързо привлече погледа ми: есе. Най-отгоре беше залепена бележка от мама, в която тя предлагаше на Джъстин да опише в есето си какъв човек е и каква личност иска да стане.

Отговорът на Джъстин беше съвсем кратък.

„Съжалявам, не знам. Но и ти също не знаеш.“

Стоях, вперила поглед в тези думи. Може и да бях загубила повече време от необходимото, за да ги открия, но знаех точно какво означават: Джъстин нямаше да замине за „Дартмут“ на есен. Нямаше да замине нито за „Харвард“, нито за „Йейл“, „Принстън“, „Браун“, „Станфорд“ или „Корнел“. Защото преди да постъпиш в своята бъдеща алма матер, най-напред трябва да подадеш документи. А по всичко личеше, че Джъстин не е попълнила нито един формуляр от документите за кандидатстване.