Катрин Стоун - Пламък и лед

— Да — прошепна тя. — Съгласна съм.

— Радвам се. — Усмивката му помръкна, но не и страстта, която караше очите му да блестят толкова ярко. — Връщах се при теб, Гейлън, когато долових зловещото излъчване на Брандън. Още преди да вляза в апартамента, видях какво ти причинява психопатът.

— Видя ли? — възкликна тя.

— Да — отвърна Лукас и мислено добави: „Видях, че моят снежен ангел е окървавен, че ножът оставя дълбоки следи в плътта му.“

Беше се затичал към сградата и като по чудо нито веднъж не се подхлъзна. Ледът, който по-късно щеше да погуби убиеца, не бе причинил зло на защитника на невинните жертви.

— Влюбен съм в теб, Гейлън, желая те. Но знай, че дори никога да не те докосна, ще мечтая да прекарам живота си с теб… да ти покажа колко те обичам.

Най-после Лукас видя пролетта в големите й сини очи… а Гейлън зърна истината в погледа му, в който нямаше нито болка, нито сянка от миналото.

— Но ще ме докосваш, нали? — прошепна тя.

— Да — отвърна Лукас.

Тя спеше, сънуваше и постепенно раните по тялото и в душата й зарастваха. Когато беше будна, разговаряше с любимия си човек и сърцето й се изпълваше с щастие.

— Кога ще се оженим? — питаше плахо.

— Когато пожелаеш — отговаряше Лукас. — Ако решиш, още днес ще сключим брак, можем да повикаме свещеника в болницата. Но ако предпочиташ традиционна сватба, ще поизчакаме. Навярно сама ще ушиеш булчинската си рокля и роклята за Джулия, която ще ти бъде шаферка… а може би и за майка си…

„Традиционна сватба“ — повтаряше си наум тя. Традиционна като пръстена с диамант, който Лукас и подари на третия ден след кошмарното й преживяване. Бижуто беше семпло — великолепен диамант в обков от бяло злато, — но бе зашеметяващо красиво. Камъкът й напомняше на ледените висулки, в които блестяха многоцветни дъги, на огън, пламтящ в късче лед.

Напомняше й на Лукас, на бъдещия й съпруг, под чиято студена външност туптеше горещо сърце.

— Какво ще правя? — попита го една сутрин.

— За какво говориш, скъпа? — недоумяващо я изгледа той.

— С какво ще се занимавам, когато стана твоя съпруга?

— С каквото пожелаеш. С твоите способности можеш да конкурираш най-добрите модни дизайнери.

Предложението му я върна към действителността, както беше очаквал. Любимата му жена мечтаеше да сътворява облекла само за онези, които обичаше искрено — за скъпата й Уини, за майка си, за куклите, които подаряваше на болни момиченца. Навярно с радост щеше да ушие сватбената си рокля, също както бе ушила широкото си палто от тюркоазносиня материя, защото това е бил любимият цвят на Уини и е пасвал на ръкавичките с един пръст, които бяха скъп спомен за Гейлън.

— Наистина ли искаш да бъда модна дизайнерка, Лукас?

— Не.

— Тогава каква професия да избера?

— Искаш ли да ти отговоря откровено… като мъж? Страхувам се обаче, че ще ме помислиш за егоист.

— Да, искам — замечтано отвърна тя и сините й очи се изпълниха с щастие. Знаеше, че Лукас никога няма да постъпи егоистично спрямо нея, че винаги ще я поставя на първо място.

И този път не остана излъгана. Както винаги, Лукас предугади най-съкровеното й желание.

— Искам да бъдеш у дома.

— В твоя апартамент ли?

— Прощавай, колко съм нетактичен! Сигурно ще пожелаеш да сменим жилището, за да не ти напомня постоянно за случилото се.

— Там за пръв път познах любовта, Лукас! Това е нашият дом! Там искам да живея и да се подчинявам на желанията ти. С какво искаш да се занимавам?

— Мечтая да бъдеш малката стопанка на големия дом. Да шиеш, да поддържаш градината на терасата, да се грижиш за децата ни.

— За децата ни ли, Лукас?

— Мислех си, че ще искаш да имаме много деца.

— Искам… — прошепна тя. — Искам куп деца и теб.

Лукас обсипа с целувки лицето й.

— Имаш ме, Гейлън. Дано не ти омръзна.

— Никога няма да ми омръзнеш!

— Дано. Защото не съм наясно какво ще правя отсега нататък. Напоследък се питам дали след смъртта на Брандън не съм загубил способността си да усещам злото. Може би през изминалите години съм долавял присъствието на Джени, а сега душата й най-сетне е намерила покой.

— Душата на Джени — замислено повтори Гейлън. — Или твоята душа.

— Може би имаш право. — Каквато и да беше причината, той се чувстваше като новороден. Мракът, който го обгръщаше, бе заменен от ярка светлина. Навярно това усещане се дължеше на Гейлън, на всепобеждаващата любов.

Искаше неотлъчно да бди над нея, да я наблюдава, докато тя спи, и да я буди с нежни слова.