Катрин Стоун - Пламък и лед

Ще излязат от караваната. Още сега. Преди да е станало прекалено късно. Никой няма да знае къде се намират. Ще напуснат завинаги Ню Йорк. Ще бъдат заедно. Ще разговарят за кукли с изящни дрехи, за коледни елхи, украсени с виолетови звезди.

Дори през мразовития зимен ден ще открият пролетта, която носи надежди и обещания за безоблачно щастие.

Преди да е станало прекалено късно.

Внезапно осъзна, че е било прекалено късно още преди мига, когато бе погледнал часовника си и бе изпитал ужасяващо предчувствие.

Нямаше право да обременява никого със страшната си тайна, най-малко тази жена, която приличаше на безпризорно дете със смешните си ръкавички.

— Боя се, че ме надценяваш, Гейлън. Не съм склонен към саможертва — промълви, а мислено добави: „Не притежавам нищо, което си струва да се вземе.“

В гласа му прозвучаха стоманени нотки, очите му бяха като ледени висулки. Гейлън потръпна — стори й се, че в караваната става по-студено. В този миг вратата се отбори и тя подскочи стреснато.

Ала Лукас не се изненада. Очевидно очакваше да му съобщят някаква новина… и се страхуваше от онова, което ще чуе.

Гейлън реши, че се е съгласил да разговаря с нея, за да запълни свободното си време.

Полицаят на вратата беше непознат. Навярно бе сменил някого от колегите си, които не бяха мигнали цяла нощ.

— Извинете, сър, но току-що получихме съобщение за… — Младежът млъкна, като забеляза, че лейтенантът не е сам. Жената му се стори позната, затова я загледа и установи, че това е самата Гейлън Чандлър. Беше небрежно облечена и изглеждаше разстроена. Може би молеше лейтенант Хънтър да й даде интервю, може би искаше да докаже, че не е заслужила унищожителната критика на Розалин Сейнт Джон.

Ако провалилата се водеща се надяваше да получи информация, която да спаси кариерата й, тъкмо тази новина й бе необходима. Ето защо полицаят реши да мълчи, докато остане насаме с лейтенант Хънтър.

— Получило се е съобщение за ново убийство — промърмори Лукас. — Казанова пак е отнел живот.

— Да.

— Знаеш ли името й?

— Да, сър. — Полицаят многозначително погледна Гейлън, сякаш подозираше, че като научи новината, тя ще се втурне навън, за да разгласи трагедията.

— Как се казва жертвата? — процеди Лукас, втренчил поглед в полицая, който прелистваше бележника си.

„Какво ли си мисли? — запита се Гейлън. — Дали умелият парламентьор се опитва да сключи споразумение със съдбата… или с Всевишния? Дали се моли жертвата да не е жената, по която е копнял по време на едномесечния си престой в Австралия, красивата жена, с която щеше да прекара нощта, ако не бе инцидентът в болницата?“

Задаваше си и въпроса, дали той изпитва угризения на съвестта, задето, молейки се да бъде пощаден животът на сегашната му любовница, неволно обрича на смърт жена, която някого е държал в прегръдките си.

— Брин Талбот — прочете полицаят.

— Брин… — повтори Лукас и стисна клепачи. Абаносовочерните му мигли скриха сивите му очи, изпълнени с тъга. След миг се овладя, а когато отвори очи, погледът му искреше от гняв. Отново бе неумолимият ловец, тласкан от ярост, извираща от недрата на опустошената му душа.

— Погрижихте ли се никой да няма достъп до местопрестъплението? — попита.

„Местопрестъплението“ — повтори наум Гейлън. Ако Казанова не е изневерил на стила си, убийството е било извършено в дома на жертвата, в който той е проникнал, без да разбива вратата, сетне сякаш се е изпарил, без да остави и най-незначителна улика.

— Да, сър. Колегите съобщиха, че се намират на местопрестъплението и че ако има отпечатъци от пръсти, ще ги открият, защото никой не е влизал в жилището.

— Добре. — Лукас се изправи бавно, сякаш бе окован с невидими тежки вериги. — Да вървим.

„Не си отивай! — безмълвно извика Гейлън, подчинявайки се на зова на сърцето си. Копнееше да добави: — Благодаря ти, Лукас, задето ми отдели толкова време, задето ме гледаше така, сякаш съм красива и необикновена. Никога няма да го забравя. Никога! Пази се, моля те! Прояви и към себе си загрижеността, която прояви към мен…“

Дори да го бе изрекла на глас, Лукас Хънтър нямаше да я чуе — мислите му бяха далеч.

Ала ненадейно той се обърна и жестокият му поглед се смекчи. Взря се в нея с копнеж, със съжаление. Сякаш се досещаше, че тя напуска града, подканваше я да го стори и същевременно я спираше.

— Лукас?

Копнежът в очите му бе заменен от вледеняващ поглед, носещ полъха на смъртта.