Чарлз Фрейзър - Студена планина

Отвори скрина, за да извади чисто бельо, но не намери такова — от доста време не бе прала. Взе си от долната част на купчината непрани дрехи, опитвайки се да убеди сама себе си, че от дългото стоене са станали по-чисти от тези, които току-що бе съблякла. Отгоре навлече някаква що-годе чиста рокля и се запита как да убие времето до вечерта. Какво се бе случило, та вместо да мисли как да прекара деня приятно или полезно, сега се пита просто как да го прекара?

Нямаше желание за нищо. Всичко, което бе свършила през месеците от смъртта на Монро бе да подреди нещата, дрехите и книжата му. Дори това й се стори като тежко изпитание, защото в стаята на баща й я обземаше странно чувство на боязън и не бе посмяла да влезе там много дни след погребението. Вярно, че през това време често бе заставала на прага и надничала вътре, привлечена от стаята така, както човек изпитва неустоимо желание да застане на ръба на висока скала и да погледне надолу в бездната. Водата си стоеше в каната до мивката му, докато се изпари от само себе си. Когато най-накрая събра кураж да влезе, тя седна на леглото и заплака, докато сгъваше скъпите бели ризи и черните костюми. Събра, подреди, надписа и прибра в чекмеджета книжата на Монро: проповедите, ботаническите бележки и тетрадките с интересни цитати. Всяка малка задача отприщваше нов порой от сълзи, после се заредиха еднообразни дни, които по нищо не се различаваха едни от друг, докато накрая стигна до онова състояние, в което неизбежният отговор на въпроса „Какво свърши днес?“ е „Нищо“.

Ейда взе книга от нощното шкафче, качи се във всекидневната на горния етаж и седна на мекото кресло, което бе дотътрила от спалнята на Монро и наместила така, че светлината от прозореца да пада върху него. Бе прекарала по-голямата част от изминалите три дъждовни месеца, седнала на това кресло с книга в ръце, увита в одеяло, за да се предпази от хлада, който цареше в къщата дори през юли. Книгите, които чете това лято бяха най-различни, попаднали в ръцете й напосоки, повечето модерни романи или каквото намереше в кабинета на Монро. Заглавия като „Меч и наметало“ от Лорънс 10 10 Джордж Алфред Лорънс (1827–1876) — английски писател, симпатизант на каузата на Юга. Романът му „Меч и наметало“ е издаден през 1859 г. — Б.ред. и други подобни. Четеше ги и на другия ден не помнеше за какво се е разказвало в тях. Когато попадаше на други, по-сериозни, нещастните съдби на обречените им героини само помрачаваха и без това унилото й настроение. В един период всички книги, които измъкваше от лавиците, я плашеха със сюжетите си, описващи грешките на злочести тъмнокоси дами, завършващи дните си наказани, в изгнание или в самота. Бе преминала от „Мелницата“ 11 11 Роман на Джордж Елиът, публикуван в три тома през 1860 г. — Б.ред. направо на кратка и разтърсваща повест от Хоторн 12 12 Натаниел Хоторн — „Алената буква“, издадена през 1850 г. — Б.ред. на почти същата тема. Очевидно Монро не бе я дочел, тъй като страниците след трета глава не бяха разрязани. Предположи, че Монро е сметнал книгата за прекалено мрачна, но Ейда я възприе като практическо ръководство за живота в раждащия се нов свят. Но която и да бе книгата, всички герои в нея определено водеха по-пълноценен живот от нея.

Отначало просто й харесваше да чете на удобното кресло край прозореца, но с времето откри, че гледката през него предлага известно облекчение след напрежението от тези безрадостни истории, защото като вдигнеше очи от книгата, съзираше полето и мъгливите хълмове, които се издигаха на вълни към сините хребети на Студената планина. Гледката от креслото предлагаше всички форми и цветове, отговарящи на състоянието й в момента. През цялото лято пейзажът остана мрачен и мъглив. Влажният въздух, нахлуващ през прозореца бе изпълнен с аромата на гниене и растеж, а окото откриваше в него същата проблясваща плътност, като при гледане на голямо разстояние през телескоп. Влагата, натежала във въздуха действуваше върху зрението като некачествени очила, изкривяващи, уголемяващи и смаляващи разстоянията и височините, променяйки ежеминутно усещането за тежестта си. Прозорецът научи Ейда да различава всички форми на видимата влага — лека мараня, гъста мъгла в долините, късчета облаци, провиснали като парцали на рамото на Студената планина, сивкав дъжд, по цели дни изливащ струите си право надолу като върви, спуснати от небето.

Да харесва тази облачна, хълмиста земя, откри тя, е общо взето по-трудно и по-сложно, отколкото да се наслаждаваш на спокойствието в Чарлстън по време на вечерната си разходка край Батъри, откъдето в далечината се вижда форт Съмтър, с големите бели къщи зад гърба ти и шумоленето на листата на палмите, раздвижвани от морския бриз. Докато словата, които нашепваше този полупланински пейзаж, бяха по-грубовати и не толкова тихи. Долчинките, билата и върховете изглеждаха труднопроходими и недостъпни — добро място за скривалище.