Тони Парсънс - Светът е пълен с чудеса

Дори това, което би трябвало да е обикновено, простичко удоволствие — като да разглежда снимките на племенницата си — за Джесика беше мъчение. Един ден се разплака в тоалетните на петия етаж на „Джон Луис“, където бяха бебешките стоки, и си помисли дали не полудява. Но не, не беше лудост. Докато бършеше очите си с тоалетна хартия, Джесика осъзна, че никога преди това сърцето й не е било така разбито.

В миналото я бяха наранявали — доста зле, много преди Паоло. Ала никое момче или мъж не би могъл да я нарани така, както нероденото им дете.

Беше вярвала, че зачатието е чисто техническа подробност по пътя към щастливото и безоблачно майчинство. А сега, след цялото това време на опити, овулацията идваше като последно предупреждение да плати наема, за който нямаше пари.

Сега, когато тестът за овулация „Лесно семейно планиране“ предписваше, че е дошъл моментът, Джесика и Паоло — който си бе представял, че винаги ще бъдат млади и възторжени любовници — мрачно се заемаха със задачата като дребни нарушители, осъдени на общественополезен труд.

Същата сутрин Джесика бе пишкала върху малкия пластмасов оракул и той чинно бе оповестил началото на четирийсет и осем часовия период на плодовитост. Довечера бе моментът. Утре вечер също — макар че дотогава Паоло и без това щеше да е направил най-добрия си опит. Усещането беше като да платиш цената за среща със съдбата, като час при зъболекаря.

Паоло се беше настанил със студена бира в ръка, за да гледа дербито на северен Лондон. Вдигна очи, когато тя влезе в стаята, и сърцето й трепна както винаги когато видеше лицето му. Въпреки че сега правеха секс с някаква безчувствена принуда, сякаш той беше нещо като „Направи си сам“ за сглобяване на купени на части мебели, а не за създаване на нов живот, Джесика все още обичаше мургавото нежно лице на съпруга си. Все още обичаше своя Паоло.

— Не знам какъв е резултатът — предупреди я Паоло, докато отпиваше от италианската си бира, — затова ако знаеш кой е спечелил, не ми казвай, Джес.

Тя знаеше, че в този мач нямаше отбелязани голове. Обичайното мрачно севернолондонско дерби. Ала запази информацията за себе си.

— Лягам си.

— Гледай ти! — възкликна коментаторът по телевизията.

— Добре — разсеяно отвърна Паоло.

Джесика кимна към бирата.

— Не прекалявай с това, моля те.

Паоло се изчерви.

— Добре.

— Защото… се изморяваш.

Каза го с подобие на усмивка. Като при една от онези шеги, които всъщност изобщо не са шеги. По начина, помисли си Джесика, по който майка ми винаги подмяташе неприятните истини. Безполезната стара крава!

— Знам — отвърна Паоло и остави бирата. — След пет минути се качвам.

— Трябва да признаем, че тези младежи имат дух — каза другият коментатор. — Все още се държат.

Нещо подсказваше на Джесика, че трябва да закали сърцето си, ако иска да премине през това изпитание. Защото какво щеше да стане, ако бебето не дойдеше? Тогава? Тя не знаеше как щеше да го понесе, нито какъв живот щеше да има с Паоло, който искаше деца като всеки човек — но със сигурност не колкото нея, — нито как бракът им можеше да издържи на разочарованието, което преследваше дома им като зъл наемател.

— До след малко тогава — каза Джесика.

— До скоро, Джес — отвърна Паоло, избягвайки погледа й.

Преди го побъркваше. Сега се държеше като че ли сексът беше изпит, за който той не се беше подготвил.

— Майко мила! — възкликна коментаторът. — Никога няма да може да вкара оттук.

Конусовиден сноп златиста светлина падна върху претрупаното бюро на Меган.

Тя вдигна очи от компютърния екран и погледна през таванския прозорец на тясната стаичка. Приличаше й на прозорче в затворническа килия, където те заключват и изхвърлят ключа. Светлината и шумът, които се просмукваха, бяха знаци на света навън, но той й изглеждаше много далечен. И въпреки всичко тя обичаше тази стая — първият й кабинет в първата й истинска работа. Потръпваше от доволство всяка сутрин, когато влезеше. Усмихвайки се на себе си, Меган стана от бюрото и се покатери на стола. Ставаше все по-добра.

Три пъти на ден се покатерваше внимателно на въртящия се стол с изтъркана тапицерия от задните части на хората, седели там преди нея, и се хващаше за рамката на прозорчето, като изпъваше шия. Ако се вдигнеше на пръсти, можеше да види по-голямата част от детската площадка зад сградата. Меган обожаваше да слуша шума, който вдигаха играещите деца. Имаше малки дечица, шумни, с бебешки нежна кожа. Звучаха като ято разбунени птици. Ясно й беше, че няма голям опит с малки деца. Беше свикнала да бъде най-малката.