Катрин Панкол - Наричайте ме Скарлет

Режина се разпяваше в банята. Ло-а, ло-а, ло-а, ло. Гамата от горе надолу и обратно. Сменяше октавата, вариациите, ли-о-ли-о, ли-о, ли-о, ли. Режина твърдеше, че мъжете имат по-малко бръчки, защото всяка сутрин, докато се бръснат, гримасничат пред огледалото. Вокализите са нейните гимнастически упражнения за лицето. Режина е извор на рецепти и чудодейни решения за всякакви житейски проблеми. Жюлиет се замисли дали да не опита някой от триковете на Режина, за да сложи край на неприятното изживяване с изпотения си скалп.

Откакто живееше в Париж, бе позагубила предишната си самоувереност. Често се чувстваше изолирана от веселието, като момиченце, което наблюдава въртележката, а няма билетче да се качи. Преди да се премести да живее в Париж, човек трябва да премине подготвителен курс. Провинциалните кметства би следвало да организират такива курсове от двайсет урока под наслов: „Отивам да живея в столицата“.

За начало хората ще научат, че животът в Париж е много по-скъп, а съблазните са много повече. Трудно ще намерите улица без витрини. Изкушенията я дебнеха на всяка крачка и петстотинте франка от баща й се стопяваха незнайно как. Факултетът още не бе отворил врати и Жюлиет се размотаваше из улиците, сама. Лесна плячка за примамливите етикети.

Един ден реши, че така повече не може да продължава. Трябваше на всяка цена да си намери работа. Нямаше представа каква, затова започна да преглежда обявите във вестника. Плюсове: приятна външност, говореше английски (бе минала поне една трета от учебниците по метода „Харап“) и можеше да съгласува правилно миналите причастия. Минуси: не беше докосвала пишеща машина и беше пълна невежа по отношение на криволиците на стенографията. А разговорите приключваха неизменно с въпроса: „Колко думи на минута, госпожице?“. Една, отговаряше наум Жюлиет, при това, ако подредбата на клавиатурата е Azerty. Пишещата машина не фигурира сред темите на общата ми култура, но за сметка на това мога да ви издекламирам puella-puella-puellum или закона, който Архимед открил във ваната си. А знаете ли какво е заявил легендарният корсар Сюркуф на английския адмирал, след като онзи го победил?

Напразни усилия. Те бяха напълно лишени от въображение и ентусиазмът, който успя да предизвика с някоя и друга духовитост и с привлекателната си усмивка, клонеше към нулата. Срещите си приличаха като две капки вода: дълга, нагъната като акордеон опашка от момичета на всякаква възраст. По-старите гледаха с подозрение по-младите, хубавите наблюдаваха грозните с убийствен поглед. В челото на акордеона някакъв старшина излайваше неясни обяснения и раздаваше формуляри за попълване. После кандидатките се изреждаха пред началника на отдел „Кадри“, най-често господин с рамене, побелели от пърхот, и дрехи, наръсени с цигарена пепел, който обобщаваше всеки отговор с „ясно, да, ясно“, като слепец, останал без куче-водач, докато всъщност си мислеше какво ще гледа по телевизията довечера. Усещането, че зависи от благоволението или от лошото настроение на някакъв писарушка, когото дори не би удостоила с поглед в метрото, изпълваше Жюлиет с отвращение към обществото. Да се държи любезно, да се усмихва достатъчно мило, та той да реши, че… запазвайки достатъчно достойнство, та той да не си въобрази, че…

Всеки път се оказваше аут заради липсата на машинописни умения. Започна да ненавижда неистово Azerty.

— Намери ли бачкане? — попита Унгрун, прекъсвайки нишката на разсъжденията й.

— Не — отговори Жюлиет. — А не е да не се опитвам.

— Поговори с Режина — предложи Валери. — Тя има връзки навсякъде.

— Мислиш ли?

Режина най-после освободи банята и се прибра в стаята си. Жюлиет я последва. Реши, че трябва да каже нещо любезно, колкото да подхване разговора и да не изглежда, че я води единствено голият интерес.

— Хубава стая имаш. Може да се каже най-хубавата.

— Нормално. Плащам най-високия наем.

Не беше гримирана и Жюлиет избягваше да поглежда веждите й.

— Кажи, някой от познатите ти не би ли могъл да ми намери някакво бачкане?

— Например?

— Каквото и да е. Досега не съм работила. Само в магазина на родителите ми.

— Каква работа търсиш? На черно или как?

Жюлиет пламна от смущение.

Режина добави:

— Шегувам се, глупаче. В събота ще ходя на обяд при един приятел в Мили. Ако искаш, може да те взема с мен. Ще видиш известни хора. Ще можеш да поразпиташ на място.

Жюлиет й благодари. Реши да добави нещо мило, защото само „благодаря“ й се струваше недостатъчно.