Катрин Панкол - Наричайте ме Скарлет

Избърсваше очи, изкормваше плъха, налагаше раните си с Париж и отново започваше да се надява. Да се надява, че животът в Париж ще бъде хубав.

После стомахът й се свиваше от тревога и тя се питаше дали ще успее да заслужи ореола на „парижанка“, който й бяха прикачили. С една дума, дали беше способна да оцелее в Париж. Не да го завладее. Мартин беше по тази част, тя се готвеше да завладява небостъргачите. Просто да оцелее в сянката на Айфеловата кула.

В такива мигове пред очите й изникваха родителите й и тя си казваше, че няма нищо по-страшно от Питивие, от семейството й, от това, да бъде с тях, да стане като тях. Съдба във формата на кутия за обувки. Струваха й се още по-тесногръди, откакто красивият Рьоне я бе предал. Сякаш допреди това неговият ореол ги бе поне малко огрявал. Сега са помръкнали, съвсем угаснали, продължи да разсъждава тя.

След петнайсет дни Марсел Тюил й даде зелена улица и тя отиде да си приготви багажа. Прикована на легло от астматична криза, братовчедката Лоранс не можела да я приеме, но препоръчала горещо една девойка, дъщеря на нейна приятелка, забележителна млада жена с безупречен морал, която давала стаи под наем, за да се издържа, понеже родителите й живеели временно в чужбина.

И така, един прекрасен ден Жюлиет се озова в Париж, един помръкнал Париж след нахлуването на руските танкове в Прага, един едва ли не траурен Париж с преливащите от възмущение, изписани с огромни букви заглавия на вестниците по будките. Смаяните парижани ги четяха и препрочитаха, заговаряха я гневно по улиците, едва ли не я обвиняваха…

Гневните изблици не успяха да накърнят радостта й. Жюлиет откриваше града през погледа на туристка на борда на корабче за разходки по Сена. Беше във ваканция. Също като Париж. Слънцето, чужденците, терасите на кафенетата, моравите на двореца Тюйлери и на Люксембургската градина я очароваха, караха я да забравя, че всичко е истина, че животът й поема по нов път.

Не само тя откриваше щастието. През същото лято вестник „Франс Соар“ публикува изненадващо оптимистичните резултати на представително национално социологическо изследване — според французите щастието печелеше позиции.

Франция съвсем наскоро бе преживяла период на разтърсващи вълнения и състоянието й можеше да се сравни с това на участник в бурен гуляй — неразположена вследствие на всевъзможни излишества, преяла, препила, тя установи след едно последно оригване, че всъщност не е чак толкова нещастна, колкото си въобразяваше. Нищо че броят на безработните от двеста и петдесет хиляди изведнъж бе скочил на четиристотин и петдесет хиляди. Хората вярваха на правителството — още през септември нещата щяха да си дойдат на мястото.

Щастие за французите, събиращи тен по плажовете, щастие за младежите, излезли на улицата и посели семето на какви ли не вярвания и предизвикателства, от които се очакваше да попаднат на благодатна почва и да се вкоренят: свободна любов, комуни, отхвърляне на потребителското общество, на недосегаемите велможи, на родителския авторитет, контракултура, незачитане на властта. Щастие за конформистите, брали голям страх по време на събитията, щастие за правителството, триумфално преизбрано, без да е ясно защо, независимо че отхвърляше изброеното по-горе, щастие за размечталите се трудещи се, които вярваха в спогодбите от Гренел, както се вярва в чудеса, щастие за автомобилите с пълни резервоари, щастие за Жюлиет, която изучаваше метрото и автобусните линии, списъка на двестате парижки киносалона, магазините, отворени до късно през нощта, и впускайки се във все по-дълги разходки, откриваше съкровищата на Париж.

Прекара края на август, като се губеше из улиците, следеше във вестниците поредната любов на Бриджит Бардо с някакъв италиански плейбой под безразличния поглед на поредния си съпруг, Гюнтер Сакс, пропускаше спирките на метрото, наслаждаваше се на освежаващата ментовка с вода, оглеждаше последните павета, които още се търкаляха по улица „Гей Люсак“ в Латинския квартал…

В деня, в който реши да отиде до Монмартр и взе метрото на спирка Алма-Марсо, стигна благополучно до спирка Анверс, като смени линията, без да се обърка, на Сен-Лазар и на Клиши, в този ден откри, че е станала истинска парижанка. И осъзна, че бяха минали десет дни, без да се сети нито веднъж за красивия Рьоне.

В началото на септември наемателките на Валери — така се казваше девойката, в чийто апартамент беше наела стая — се върнаха от ваканция.