Катрин Панкол - Наричайте ме Скарлет

— Добре говориш френски.

— Бих предпочела да ми кажеш, че имам хубаво дупе. По-полезно е за работата ми.

Жюлиет млъкна неловко.

— Виж, ти имаш хубаво дупе — заяви Режина. — Според мен няма да е трудно да ти намерят някаква работа.

Тя се засмя, грабна две малки гъбички и се зае да нанася по лицето си фондьотен.

— Но не го подчертаваш. Я се обърни малко. Не знаеш да се обличаш! И тази прическа! Ще трябва да ти оправим фасона, да ти измислим стил! Няма да те взема с мен в събота с тоя вид.

„Какво не ми е наред?“, недоумяваше Жюлиет. Какво толкова им е кофти на шотландския ми пуловер и на плисираната ми пола? Дрехите са толкова скъпи… Като гледам цените по вестниците, се чудя как се справят момичетата, ония, които имат фасон, както казва тя. Трябва да са милиардерки, крадли или проститутки. Или пък трябва да стана слаба като онази англичанка Туиги. Като си слаб, изглеждаш страхотно шик. Дори да носиш износен шлифер, фотографите те спират по улицата. Край на яденето и си намирам работа…

— Имаш ли познати в Париж? — попита Режина.

— Ммм… да.

— Кои например?

— Жан-Франсоа Пенсон.

— Кой е той?

— Синът на едни приятели на родителите ми.

— Секси?

— О, да! Висок, рус, с едни очи… Носи обувки номер четирийсет и четири.

— Спала ли си с него?

Жюлиет се колебае. Няма да изглежда такова „глупаче“, ако каже „да“.

— Не. Но ми даде телефона си.

— Обади му се. Ще излезем тримата заедно някоя вечер.

Само това остава, да ми го свие. Ще ми го свие, без да й мигне окото, със сигурност. Може да нямам кой знае какви шансове, но не ми се ще да ги пропилявам.

Режина старателно си поставяше намазаните с лепило фалшиви мигли. Лицето й бе станало гладко и бежово от фондьотена. Сложи си и руж на бузите. Сега вече е като на снимките, с които са облепени стените на стаята. На тях позира под ръка с прекрасни, усмихнати млади мъже със слънчев загар. За нея хилавите дребосъци не съществуват. Сигурно ги стъпква, без да ги забелязва. Режина се смее от снимките на стената.

Миналата вечер, понеже се отегчаваше в стаята си, Жюлиет отвори вратата към коридора и долови разговор между Режина и някакъв мъж. Много добре облечен мъж, целият в сиво, с дипломатическо куфарче в ръка. Очевидно бяха близки, изглеждаха много щастливи. Говореха съвсем тихо. Жюлиет не можа да чуе за какво става дума. После мъжът си тръгна.

— Какъв беше този мъж, който беше при Режина онази вечер? Мислех, че е забранено — попита тя Валери на другата сутрин, докато закусваха.

— Един от учениците й. Дава уроци по немски, за да си докарва по нещо допълнително. Не й стигат парите от манекенството.

— Разбирам.

Снимки, кино, уроци по немски. Режина беше много дейна млада жена.

— Хайде стига, дотук със съветите, трябва да се обличам.

Режина я избута към вратата и Жюлиет се озова в коридора.

Банята беше свободна, но когато стъпи на плочките, установи, че са мокри. Извърна глава към празния коридор и недоволно промърмори:

— Банята е отвратителна. Пък аз си мислех, че всеки трябва да чисти след себе си…

Отговор така и не получи.

Сифонът на ваната беше задръстен с валмо от косми. Със затворени очи Жюлиет го издърпа, погнусена. Завъртя кранчето на топлата вода, но потече студена.

Седна на ръба на ваната, пред очите й изникна банята в къщата им на улица „Курон“ в Питивие. Едва не се разплака.

Жюлиет не бързаше да се види с Мартин и Бенедикт. Нуждаеше се от време, за да свикне с новия си живот. Не беше лесно. Пристъпваше предпазливо като сапьор в минирано поле. Да се види с Мартин и Бенедикт, бе равносилно да се върне оттам, откъдето беше тръгнала. От Питивие.

И без това, когато Мартин й се обаждаше с разни новини, Жюлиет се разтреперваше, оставяше слушалката с топка в гърлото и се чувстваше напълно ненужна. Коремът й се свиваше от страх. Искам да се върна у дома, никога няма да се справя. Тук е ужасно негостоприемно.

По телефона се фукаше пред Мартин. Споменаваше Унгрун, Режина. Мартин се дивеше: „Манекенки! От онези, дето ги гледаме по описанията!“. В Питивие манекенките са редки птици, да не кажем, непозната порода, може би единствена продавачката от парфюмерията на улица „Курон“ в най-голяма степен се доближаваше до представата за този вид — благодарение на безплатните мостри тя се гримираше като момичетата от списанията.

По-неприятно беше, когато Жюлиет уж между другото подпитваше за красивия Рьоне. Не можеше да се сдържи да не разбуди плъха и да не му подхвърли нещо да гризе. Дълго се колебаеше, преди да зачекне темата, опипваше почвата, в ушите й предварително звучаха успокоителните отговори, с които момичетата щяха да се опитат да притъпят болката й: „Точно вчера ми говори за теб“ или „Обикаля града, сам на мотора, с мрачно изражение“. Жюлиет не чакаше доказателство за любов, а само знак, намек някакъв, който да си повтаря, след като затвори, да предъвква, да оглежда от всички ъгли, за да запълни самотата си.