Нора Робъртс - Уиски Бийч

Намръщи се за миг на бележката, без да е сигурен дали е доволен, задето баба му използва съседката, за да му предава нарежданията си. След това, все още с листчето в ръка, огледа стаята, прозорците, дори малката баня и килера, в който сега имаше канцеларски принадлежности заедно с чаршафи, одеяла и възглавници. Което го наведе на извода, че диванът е разтегателен.

Пак тази практичност. В къщата имаше дванайсет, а може би и повече спални — не можеше да се сети, но защо да се хаби място, щом може да се използва едно помещение за няколко цели?

Поклати глава пред малкия хладилен шкаф със стъклена врата, зареден с бутилирана вода и с единственото му греховно удоволствие още от колежа, „Маунтин Дю“.

„Пиши тук.“

Призна, че мястото е добро, а мисълта да седне и да пише го влечеше много повече от подреждането на багажа му.

— Добре де — измърмори. — Така да бъде.

Отиде до спалнята си и извади чантата с лаптопа. Избута клавиатурата и монитора вляво, освобождавайки място за себе си. И тъй като бездруго му беше подръка — какво пък, дявол да го вземе — извади студена бутилка „Маунтин Дю“. Включи лаптопа и постави флаш паметта.

— Добре — каза отново. — Докъде бяхме стигнали?

Отвори бутилката, изпуфтя, когато файлът му се отвори, и започна да го преглежда. И щом се зачете в написаното, потъна в него.

Избяга.

Още от колежа писането му беше хоби — интерес, който обичаше да задоволява. А и беше получил причина да се гордее, когато продаде няколко разказа.

През изминалата година и половина — когато животът му започна да се разпада — откри, че писането му предлага по-добра терапия, по-успокоено съзнание, отколкото цял час при психоаналитик.

Можеше да избяга в създадения от него свят, който — в някаква степен поне — успяваше да контролира. А странното бе, че тогава се чувстваше по-истински, отколкото в реалността.

Това, което пишеше, най-вече се основаваше на опита му. Създаването на съдебни трилъри — първоначално разкази, а сега и този плашещо съблазнителен опит за роман — му предостави възможността да се заиграва със закона, да го използва или да злоупотребява с него в зависимост от персонажа. Можеше да сътворява дилеми, разрешения, да се движи по тясната хлъзгава и постоянно криволичеща пътечка между закона и правосъдието.

Стана адвокат, защото правото, с всичките си пукнатини, с цялата си сложност и с всевъзможните си интерпретации, го очароваше. Другата причина беше, че семейният бизнес, индустрията на „Ландън Уиски“, за него просто не беше това, което означаваше за баща му, за сестра му, дори за зет му.

Ориентира се към криминалното право и следва упорито целта си в колежа, докато стажува при съдия Райнголд — човек, към когото питаеше възхищение и уважение — а после при „Браун, Кинсейл, Шубърт и съдружие“.

Сега, когато законът съвсем буквално го провали, писането бе това, което го поддържаше жив. То му напомняше, че има моменти, в които истината побеждава лъжите и правосъдието си пробива път.

Когато изплува в реалността, светлината се беше сменила, бе станала някак мрачна и смекчаваше водните нюанси. С известна изненада установи, че минава три следобед — беше писал усърдно почти четири часа.

— Хестър пак отбеляза точка — измърмори.

Запази работата си и си провери имейла. Откри, че е залят със спам и го изтри. Нищо важно, нищо, което да се чувства задължен да прочете точно в момента.

Написа писмо до родителите си и още едно до сестра си с почти същия текст. Никакви проблеми по пътя, къщата изглежда чудесно, чувства се добре, че се е върнал там и се е установил. Нищо за повтарящите се сънища, за промъкващата се депресия и за бъбривите съседки, които забъркват омлети.

След това писа и на баба си.

„Пиша ти, както ми нареди. Благодаря ти. Морето прилича на кипнала стомана с бели гребени на вълните. Ще вали сняг — човек може да го усети. Къщата изглежда чудесно, а чувствата, които събужда, са още по-хубави. Бях забравил как се чувствам винаги тук. Съжалявам — не ми казвай пак да не се извинявам — съжалявам, бабо, задето спрях да идвам. Но сега съжалявам не толкова за себе си, колкото за теб.

Може би ако бях идвал при теб в Блъф Хаус, щях да виждам нещата по-ясно, да ги приемам, да ги променям. Ако бях постъпил по този начин, щеше ли всичко така ужасно да се обърка?

Никога няма да разбера, а няма и смисъл да гадая.

Сигурен съм обаче в едно — добре е, че съм тук. Ще се грижа за къщата, докато се прибереш. Ще се поразходя по брега, ще се върна и ще запаля камината, за да се наслаждавам на снега, когато завали.