— Бастиян! Насам! — Бастиян се обърна при вика на Денал и защо ли не бе изненадан да открие, че най-младият член на Седемте се бе озовал в самото сърце на битката. Дори докато наблюдаваше, Денал удари един мъж в окото, докато друг го бе сграбчил за гърлото.
Денал се ухили, а устата му кървеше.
— Най-накрая! Малко забавление! — извика той.
Бастиян поклати глава и се предвижи с атлантска скорост към вратата щом видя как един мъж вдигна ръка, за да хвърли нож в неговата посока. Вратата се отвори внезапно и жената, която влезе през нея прати всяка мисъл далеч от съзнанието му.
Възбуди се само от аромата й.
Очите й се разшириха щом погледна пред себе си и Бастиян си спомни за ножа. Протегна ръка, за да го улови и се намръщи леко, когато острието поряза дланта му, но не откъсна очи от нея.
Когато тя обърна шокирания си поглед към него, той направи дълбок поклон и се представи.
— Лейди Катрин Фиеро. Бастиян от Атлантида, на вашите услуги.
Кат спря да диша в мига, щом го подуши. Котката в нея измърка, сякаш се протегна, а след това се сви на кълбо под кожата й, все едно бе готова да излезе и да си поиграе след всички тези години, прекарани в криене.
Това беше той. Огромният мъж, който бе срещнала само веднъж, за кратко, преди почти две години. Онзи, който я защити от една рокерска банда вампири, които възнамеряваха да я направят плячка в кървавия си спорт. Той беше минал през тях като пантера в разцвета си през поле, пълно с елени, след това не бе обърнал никакво внимание на пламенните й благодарности и просто си беше тръгнал. Без да се обръща назад, запътил се към залеза като някакъв измислен герой от детска приказка.
И сигурно бе такъв — този мъж, който тя никога не можа да забрави. Трябва да беше този, когото чакаха от Атлантида. Когато Куин го бе описала… тя дори не си позволи да мечтае. Но това беше той. Бастиян.
И той се покланяше пред нея. Покланяше й се и… кървеше?
Тя отдели един миг, за да се огледа из бара. Враждебността, която се носеше във въздуха между хората и шейпшифтърите през последните месеци, бе избухнала отново с пълна сила.
Този път идиотите щяха да разбият бара на Телма. Това трябваше да спре.
Кат трябваше да го спре.
Тя отново погледна към мъжа — Куин каза, че те наричали себе си Войните на Посейдон. Само слепец не би познал, че мъжът е воин. С височина над два метра и перфектно оформени мускули. Никой не изглеждаше така само като тренира всяка седмица във фитнеса. Обвитите му в износени дънки бедра, изглеждаха огромни като дънери. А — о, боже, не позволявай лигите й да потекат — гърдите и раменете му бяха като стена от мускули. Господи, бицепсите му бяха с големината на бедрата й, а тя не бе с малки бедра. А лицето му — ох, лицето му. Мъжете не би трябвало да са толкова красиви. Това прецакваше естествения ред на нещата или нещо подобно. Скулите му и тази буйна черна коса, която беше малко по-дълга и…
Страхотно, Кат, отдала си се на страстни фантазии, докато тези мъже се избиват помежду си и разбиват бара на Телма. Направи нещо, по дяволите.
Пантерата в нея изръмжа, разкривайки желанието си съвсем открито.
Звярът искаше да си поиграе. Копнееше да се отдаде на опасни и диви игрички с този воин. Пантерата не бе подвластна на ограниченията на дълга или етикета. Тя искаше топлина, необузданост и ненаситен секс.
Кат усети влагата между бедрата си и потръпна леко, когато втвърдените й зърна се потъркаха в ризата й. Лицето й се изчерви и тя се опита, отново, да се съсредоточи върху битката, развихрила се около нея. Погледна към Бастиян и дишането й се учести. Отвори уста и я затвори отново.
В черните му очи гореше будна интелигентност. Интелигентност и нещо много по-примитивно. Беше ли това… възможно ли бе това да е желание?
За нея?
Коленете й омекнаха при тази мисъл. Секундите, които минаха, докато тя стоеше там, замръзнала, изглеждаха като часове.
Бутилката, която се разби в стената, я извади от вцепенението й.
— Проклети да са. Знаят, че това място е целият живот на Телма. Извинете, сър, но трябва да спра това.
Той буквално изръмжа. Ако не знаеше със сигурност, че не е шейпшифтър, заради свирепото му изражение, щеше да реши, че е такъв.
— Няма никакъв шибан начин, да те пусна сред тази суматоха. Всъщност, защо не излезеш навън, преди да си пострадала? Ще те закарам вкъщи и може да говорим, за каквото там, по дяволите, говорят посредниците.
Той й препречи пътя към помещението с голямото си тяло и за един кратък миг тя се почувства защитена. Закриляна. Сякаш някой го бе грижа за нея, така както не се бе случвало от доста дълго време.
Читать дальше