Алиса Дей: Непокорни сърца в Атлантида. Жената на шейпшифтъра

Аларик мина безшумно през стаята, застана пред Бастиян и се вгледа в очите му. Бушуващият зелен пламък в погледа на жреца предизвика топлина по лицето на Бастиян. Той се запита дали Посейдон щеше да използва Аларик, за да го повали, защото бе изложил на опасност воин от елитната стража на принц Конлан.

Зачуди се дали в капризния ум на морския бог има наказание, което би било по-опасно от това, да се изправи отново пред Кат. В почти четиристотингодишното му съществуване нито една жена не му беше въздействала така. Негово задължение бе да защитава човечеството, но нито веднъж през вековете, не го беше приемал толкова лично. Тя дори не беше човек. Беше забранена.

Жрецът най-накрая проговори.

— Любопитно. Тази мисия ще се окаже много… интересна. Може скоро да се наложи да посетя южна Флорида.

И тогава фигурата на Аларик отново затрептя в мъгла и се понесе през балкона, оставяйки Бастиян да се изправи срещу воините, които бяха най-близките му приятели… и мисията, която не смяташе, че изобщо е способен да изпълни.

О, да. Страхотен съм.

Кат седеше в джипа си, а ризата й беше мокра от пот заради есенната жега на южна Флорида. Запита се кога простото пътуване до магазина за хранителни стоки се беше превърнало в изпитание за смелост. Термометърът на банката показваше двадесет и девет градуса, не толкова необичайно за това време на годината, но котката в нея искаше да се свие на слънце върху някоя скала. Да си подремне, може би. Да хване овца или две.

— Да, точно така. Вземи си почивка от действителността.

Действителността, в която Кат Фиеро, официален рейнджър от службата за поддръжка на Националния парк и дъщеря на бивш алфа водач на обединените пантери от „Биг Сайпръс“, никога не е хващала овца. Нито коза. Нито дори малка дребна катеричка.

— Фалшив шейпшифтър, безполезно оправдание за пантера, некадърна кучка — измърмори тя. — Добре, това общо взето покрива нещата, които ще бъда щастлива да чуя, ако Фелън или слугите й са там и се навъртат около секцията с риба тон.

Тя грабна портфейла си от раницата и го пъхна в джоба на късите си панталони, слезе от джипа и затвори вратата. Забеляза лъскавия ягуар с регистрационен номер „Фелън 1“ и почувства как устните й се извиват, оголвайки зъбите й.

Светът отива по дяволите, а защо тогава аз се притеснявам какво мислят тези кретени за мен?

Спомни си заглавията на вестниците, които беше преглътнала с горчивото кафе и преварените яйца в заведението на Телма. Още законопроекти минаваха през Конгреса, нови допълнителни екстри се прикачваха към Акта за защита на нечовешките видове от 2006, сякаш горките хора бяха някаква заплаха за вампирите. Повечето от тях се криеха в домовете си през нощта, все още неспособни да повярват, дори след десетилетие, че съществата, които изскачаха в нощта, са истински.

И вампирите, и шейпшифтърите. Баща й не искаше нищо от това.

— Преобръща се естественият ред на нещата, Кат — повтаряше отново и отново той. — Ние сме създадени да съществуваме далеч от цивилизацията, да останем верни на природата си. Не да си играем на репортери, служители на закона или други цивилизовани членове на обществото.

Но той се беше оженил за човек, нали? И после беше умрял, все още опитвайки се да скрие разочарованието от единственото си дете. Дъщеря, която никога не беше успяла да се преобрази. Нито веднъж дори.

Сега половината рейнджъри, с които работеше и една трета от опитната местна паранормална организация, бяха шейпшифтъри.

— С изключение на мен — измърмори тя, докато отваряше вратата на магазина и почувства как прекрасният хладен поток от климатика се понесе към нея. — Аз съм само наполовина шейпшифтър. Аз съм само…

— Изрод! — Гласът отекна с несдържано веселие. — Тъкмо говорихме за теб, уродливия рейнджър.

Кат отмести ръката си от дръжката на служебния си револвер, съжалявайки за пореден път, че кучката не й беше дала повод да я застреля в района на службата към Националния парк.

— Фелън. Както винаги е удоволствие. Или чакай… всъщност никога не е удоволствие.

Тя наблюдаваше с присвити очи как миньонката, проклета да е, защото бе отровила съществуването й, крачи към нея върху обувки с тринадесетсантиметрови токчета; Кат никога в живота си не би обула такива. Позволи си малко самодоволство, защото Фелън все пак трябваше да погледне нагоре към нея. Да бъдеш почти 183 см не беше толкова лошо.