Dawn Brower - Заливът Кисмет

“Защото все още търсиш своята перфектна половинка?” Каприша й намигна. “Видя ли какво направих там…”

Лейлия погледна нагоре и след това погледна към нея. “Ха. Ха. Видях.” Не изглеждаше твърде щастлива с всичко, което Каприша бе направила, но това нямаше значение за Наш. Той искаше да бъде единствената любов на Лейлия. “Можеш да спреш точно там. Следващото нещо, което ще кажеш е, че искам моят собствен рицар в блестяща броня да върви с него.” Лилия завъртя очи. “И аз чувам клюките. Тримата рицари като това трио са вече в миналото. Какво са си мислили майките им?”

“Не знам,” каза Каприша и сви рамене. “Може би са се надявали, че ще бъдат толкова галантни, колкото истинските рицари от Кръглата маса. Макар че им липсват Ланселот и Галахад – те най-вероятно не са намерили други двама нещастници, на които да кръстят синовете си.” Тя млъкна и потупа брадичката. “Тристан все още обикаля около Сейдж. Това оставя Пърсивал и Гавин … ако можеш да го примамиш далеч от холивудските изкушения – което сега, като се замисля, наистина оставя само Пърсивал. И така, ще откраднеш ли Пърсивал за себе си?” Тя размърда вежди. “Какви според теб са шансовете ти? Той е великолепен.”

Наш вече не можеше да издържи да слуша техните закачки. Той разсеяно пъхна ръце в джобовете си. Тримата мъже, които обсъждаха, се подиграваха с него в гимназията. Бяха изминали едва четири години от завършването им и тези спомени не можеха да бъдат забравени толкова лесно. Сега имаха по-приятни отношения, но Наш никога нямаше да забрави начина, по който се отнасяха с него.

Той се обърна за да си тръгне, но се помръдна твърде късно. “Наш,” извика Лейлия. Тонът на гласът й имаше приповдигната нотка в него и това беше музика за ушите му. “Ела тук. Имам ново вино, което трябва да опиташ.”

Наш извади ръце от джобовете си и се приближи към нея. Не можеше да откажи нищо на Лейлия. “Така ли?” Той се облегна на тезгяха. “Дали ще съжалявам че съм го опитал?”

“Разбира се, че не.” Тя го удари леко по рамото. “Някога да съм те подвеждала?”

“Все още не, но сме още млади.” Той повдигна устните си в широка усмивка. Не беше напълно фалшива. Неш се радваше да я види, но не понасяше разговора, който чу по-рано. Хората казват, че тези които подслушват рядко чуват нещо, което харесват…

“Винаги се шегуваш.” Тя бръкна под тезгяха и му подаде тъмна бутилка. “Това е ново мерло, което отглеждаме в лозето. Кажи ми какво мислиш за него. Вероятно ще го представим на обществеността след Нова година.”

“Ще бъде година на откровенията, нали?” Всъщност нямаше намерение да го каже на висок глас.

“Как така?” попита Лейлия.

Наш се надяваше, че годината ще бъде изпълнена с любов за него и Лейлия, но той предположи, че Заливът Кисмет не вярваше, че те си принадлежат заедно. Всички в града знаеха каква роля играе съдбата в обединяването на влюбените. “Няма значение.” Той повдигна бутилката. “Благодаря ти за това. Обади ми се по-късно и може би ще го споделим заедно.”

Тя се усмихна. “Добре. Ще го имам в предвид. Имаш ли планове за довечера?”

Това би трябвало да е неговият сигнал, за да каже нещо за това, че ще я прекара с нея. Жалко, че нямаше да се случи. “Нищо особено. Ще съм си в къщи тази вечер.”

“Ще гледаш ли посрещането на новата година по телевизията?” – попита тя, като наклони глава настрани.

“Може би. Не съм сигурен дали ще остана буден до толкова късно.” Той погледна към Каприша, която направи всичко възможно да се преструва, че не е там. Може би тя се опитваше да им даде малко уединение. Наш не можеше да бъде сигурен. “Трябва да тръгвам.” Той не каза и дума повече, просто тръгна толкова бързо, колкото краката му можеха да понесат. Сърцето му биеше силно в гърдите при всяка стъпка.

Наш всъщност избяга от винарната. Лейлия трябваше да тръгне след него… Той се държеше странно. Сигурно нещо го притесняваше, но той реши да не й казва за това. Тя нямаше представа какво може да бъде. Само да не беше обещала на Пърсивал Райт че ще прекара посрещането на Нова година с него. Тя все още не знаеше какви мозъчни клетки трябва да е загубила, за да се съгласи на това. Пърсивал беше добре, но тя не го виждаше като дългосрочен партньор.

“Прибирам се в къщи,” – каза тя на Каприша. “Ще се видим утре на лозето.” Винарната беше затворена за първия ден от новата година, но все пак беше работен ден за тях. Просперити Винярд беше дом далеч от дома. Намираше се на около петдесет километра извън града и имаше малка селска къща, част от имота. Тя го споделяше със сестрите си и всички те имаха спалня там, когато оставаха да пренощуват, но с бизнеса им в града, това не се случваше твърде често.