Dawn Brower - Заливът Кисмет

Той погълна още малко уиски. Беше спряло да гори, тъй като мина през гърлото му преди няколко глътки. През стаята отекна почукване. Помисли си, че му се е причуло, но тогава се случи отново. Наш седна и се загледа във вратата с присвит поглед. Нямаше как да се добере до вратата, без да падне по лице. “Отворено е,” – изрева той. Не му хрумна да се чуди кой е дошъл да го види. Едва докато вратата се отвори и Лейлия влезе вътре. Какво правеше тя тук, по дяволите? Какво се е случило с Пърсивал? Ако я е наранил… Е, когато Наш изтрезнее, щеше да го накара да плати за всичко, което беше направил. Никой не наранява любовта на живота му.

Лейлия се взираше в Наш така, сякаш го вижда за първи път. Това не беше нейният приятел. Наш изглеждаше така все едно е… “Пин ли си?” Тя затвори вратата след себе си и свали палтото си. Ако беше пил много, ще има нужда от някой, който да се грижи за него.

“Може да съм изпил няколко глътки уиски.” Той вдигна бутилката, която беше по-малко от половината.

“Моля те, кажи ми че бутилката не е била пълна.” Какво го е накарало да пие толкова много? Беше Нова година, но все пак… Наш не пиеше много. “Дай ми това.” Тя взе бутилката от ръката му и я сложи на плота, извън обсега му. “Какво ти има? Цял ден се държиш странно.”

“Не може ли човек от време на време да пие ма спокойствие?” Той махна с ръка към телевизора. “Погледни, един от рицарите ти. Не искаш ли да видиш дали е готов да сграбчи купата на Холивуд?”

Лейлия хвърли поглед към телевизора. Гавин Дели определено беше на малкия екран и играеше пред публиката. Винаги е бил такъв. Мъжът се радваше на вниманието и се къпеше в светлините на прожекторите. Гавин беше привлекателен. Определено имаше качества на филмовата звезда и той използваше прекрасното си лице и мускулесто тяло, за да си прокара път. Единствената причина, поради която знаеше нещо за Гавин, беше заради привързаността му към Тристан. Някога Тристан и братовчедка й, Сейдж бяха неразделни. Тя все още не разбираше какво ги раздели, но това не беше нейна работа. Сейдж изчезна приблизително по същото време, когато Гавин тръгна за Холивуд. Понякога се чудеше дали имаше връзка, това че двамата напуснаха града заедно. “Не се интересувам от Гавин или който и да е от така наречените рицари. Никога не съм искала да съм насред това трио.” Това звучеше много по-гадно, отколкото възнамеряваше…

“Тогава какво искаш?” Думите му се заваляха, докато говореше. “Защото си мислех, че те познавам, но очевидно не съм прав.”

Лейлия въздъхна. “Имаш ли нещо против да направя кафе? Мисля че имаш нужда от една чаша. Знам, че аз със сигурност имам.” Ще й трябват няколко чаши, ако ще се занимава с всичко, което го притесняваше.

“Както искаш,” отговори той. “Но аз не искам. Върни ми бутилката с уиски. Това е всичко от което се нуждая в момента.”

Лейлия отиде до плота и сложи чаша под единичната му кафе машина. Тя постави капсулата с кафе в дозатора и се увери, че е пълна с вода, след което натисна бутона за включване машината. Тя забеляза бутилката вино, която му бе дала по-рано същия ден. Поне не беше пропилял реколта за пиянството си. Това вино трябва да се отпива с удоволствие, а не да бъде пропиляно на вятъра. След като кафето беше готово, тя му го подонесе – черно, както го харесваше. “Заповядай,” тя му го подаде. “Горещо, тъмно и силно. Макар и да не е еднакво силно като над половината уиски, което вече си погълнал.”

Той помириса кафето и й го подаде обратно. “Казах ти че си искам уискито. Единственият начин да ме накараш да изпия това е ако добавиш доста алкохол към него.”

Тя въздъхна, взе чашата от него и я постави на масата пред дивана, след което седна до него. “Няма да ти дам повече уиски. Защо не говорим за това, което те притеснява вместо това.”

Гласът на Гавин отекна из стаята и Наш на практика изръмжа към телевизора. Лейлия вдигна дистанционното и го изключи. Не й трябваше повече да го провокира. Тя беше добре запозната с неприязънта му към Гавин, Тристан и Пърсивал. Тези тримата блестяха в гимназията, а Наш беше в отбора на зубърите и задръстените. Той разцъфтя през годините и се превърна във великолепен мъж. Тя предпочете златистата му руса коса и светлосините очи, които отразяваха неговата интелигентност. Наш беше гений. Той разработи софтуер, който го превърна в много богат човек. Можеше да си позволи имения, но предпочиташе мъничкия си едностаен апартамент над Серендипити Лейн, магазина на братовчедките й.