Dawn Brower - Заливът Кисмет

“Какво те прави щастлива?” попита я той. “Искаш ли нещо повече от лозето и винарната?”

Тя протегна ръка и прибра един от дългите му златисти кичури зад ухото му. Беше я оставил да порасне през последната година и беше достатъчно дълга за да я прибере на опашка. Лейлия харесваше когато косата му е по-дълга. “Дали някой наистина знае какво иска? И разбира се че съм щастлива. Обичам лозето и винарната.”

“Но не искаш ли… Не знам… Повече?”

“Искаш да кажеш нещо повече като любов и семейство? Може би дори къща с ограден двор и куче, което да върви с нея?” Тя сви рамене. “Бих искала някой ден. С правилният човек.”

Той замълча в продължение на няколко секунди. “Разбира се. Правилният човек,” накрая промърмори под носа си. Наш разтърка очи. “Мисля че трябва да поспя.”

Лейлия не оспори това твърдение. Тя се изненада, че той е в състояние да държи очите си отворени или че не е повръщал, имайки предвид колко уиски е успял да погълне. “Добра идея. Нека те заведа до стаята ти.”

“Мога да се справя.” Той се изправи и се поклати малко, след което падна отново. “Добре, може би бих могъл да използвам малко помощ.”

Тя се засмя и се изправи, после протегна ръка, за да му помогне. “Да вървим здравеняко.” Неш успя да се изправи с нейна помощ. Той обви ръце около нея и се запътиха към леглото му. Което, за щастие, не беше толкова далеч. Той по-скоро падна, отколкото седна на леглото. “Нека свалим тази риза.”

“Да не се опитваш да ме съблечеш гол, за да можеш да се възползваш от мен?”

“Никога не бих…” Горещина плъзна по бузите й. Неш имаше прекрасни мускулести гърди, на които тя тайно се възхищаваше, но той нямаше нужда да знае това.

“Няма проблем, ако искаш да го направиш. Нямам нищо против,” каза й той. Тя разкопча ризата му и я свали. “Всъщност ще е приятна промяна.” Очите му се затвориха и той падна отново на леглото.”

Лейлия въздъхна и вдигна крака му горе на леглото, за да му е по-удобно, след което дръпна одеялото върху него. Тя започна да си тръгва, но той я извика, преди да стигне много далеч. “Не си тръгвай,” помоли я той. “Остани при мен.”

Тя се вгледа в него, а очите му изразяваха нещо, което тя не можеше да си обясни. Не беше нормално за него да я умолява по този начин. Имаше капчица тъга в очите му, която тя не искаше да вижда. “Добре,” съгласи се тя. “Поне докато заспиш.”

“Ще взема това, което мога да получа,” – промърмори той.

Лейлия се вмъкна в леглото с него и отпусна глава на рамото му. Усещането беше приятно. Не беше първият път, когато тя направи нещо подобно, но този път изглеждаше някак по-интимно. Той обви ръка около нея и я притисна по-близо до себе си. “Обичам те,” каза той под носа си. След това притисна за кратко устните си върху нейните и повтори, “Винаги съм те обичал.”

Сърцето и подскочи за кратко. Със сигурност не го е казал в романтичен смисъл. Дали? Защото ако го е направил, тогава може би съдбата се е намесила и я събра заедно с мъжа, когото обичаше. Беше крайно време…

Слънчевата светлина преминаваше през прозореца и се отразяваше върху лицето на Наш. Той трепна, сякаш го изгаряше през затворените му клепачи. Главата му тежеше толкова много, все едно има поставени един тон тухли върху нея и малко барабанистче свиреше неприятна мелодия доста дълго време. Съжаляваше за изпитото уиски. Той се опита да се раздвижи, но нещо или по-скоро някой беше притиснат към него. Наш се страхуваше да отвори очи и да разбере че е направил друга грешка, за която ще съжалява.

“Знам че си буден,” каза Лейлия. Гласът й бе дрезгав, най-вероятно от съня. “Дишането ти се промени.”

Какво правеше Лейлия в леглото с него. Какво, по дяволите, се случи снощи. Много от това беше неясно. Последното нещо, което успя да си припомни, беше че гледа хвалебствения задник на Гавин по телевизията, докато започваше да пие уискито от бутилката. “Не искам да си отварям очите.” Гласът му звучеше дрезгаво, а гърлото му беше пресъхнало от алкохолното напиване.

“Така става когато прекалиш.” Лейлия се изкиска тихичко.

Цялото тяло го болеше, но смехът й беше музика за ушите му. Това по някакъв начин спаси душата му. “Мъдри думи, които бих могъл да използвам доста преди да отворя тази бутилка уиски. Сега трябва да платя цената за глупостта си.” Наш въздъхна. “Имам нужда от кафе.” Той също така нямаше желание да се раздвижи—fпоради две причини: всичко го болеше, а тя се беше сгушила до него. Беше едновременно и ад и рай.