Хелън Леър: Непокорната Джилиън

— Клодия, щастлива ли си? — прошепна Джилиън.

— Да. Не заслужавам щастието, което имам.

— Напротив.

Клодия леко се засмя.

— Дали го заслужавам или не, важното е, че го имам. — Хвана Джилиън под ръка и двете слязоха долу.

Клодия и Франц останаха няколко дни и си заминаха.

Джилиън също нямаше търпение да се върне вкъщи. За нейна изненада, Филип не се съгласи. Имаше още едно събитие, на което той искаше да присъства.

В този декемврийски ден Филип стоеше на ъгъла на Брод и Пърл пред кръчмата на Франсис и наблюдаваше остатъците от американската армия да се придвижват надолу по улицата. Парадът означаваше, че те официално превземат града.

Филип се усмихна, когато погледът му попадна на Джордж Вашингтон. Възседнал бял кавалерийски кон в блестящата си униформа, която гордо бе носил през всичките тези години, генералът изглеждаше като истински главнокомандващ. Зад него бяха войниците му, облечени, както винаги, лошо.

Филип се обърна, влезе в кръчмата и огледа хората вътре. Не бяха много, но си приличаха по едно нещо. Всички бяха офицери от армията. Бяха се събрали днес тук, защото Вашингтон бе пожелал да каже сбогом на тези мъже, които толкова вярно му бяха служили.

До Филип се приближи среден на ръст мъж с изтъняла кестенява коса и му протегна ръка. Генерал Хенри Нокс беше един от малкото офицери, които все още носеха униформата си. Повечето — като Филип — вече не служеха.

— Радвам се да те видя отново, Филип. — Нокс сърдечно разтърси ръката му. — Мислех, че си се върнал във Вирджиния.

— Утре сутринта заминавам — призна Филип. Замълча, като видя всички мъже да стават при влизането на Джордж Вашингтон.

Той кимна и мълчаливо зае мястото си начело на дългата маса.

На масата бяха сложени купи и подноси с храна и Филип седна заедно с останалите. Той се вгледа в лицето на бившия си командир, очаквайки да види триумф или поне задоволство. Не забеляза нито едното, нито другото. Мъжът изглеждаше тъжен и измъчен, Филип знаеше, както всички останали, че Вашингтон бе положил огромни усилия да получи за хората си онова, което справедливо им се полагаше като заплата. Но опитите му засега се бяха оказали напразни.

Момичетата от кръчмата напълниха чашите им с вино. Всички, включително и Филип, чакаха Вашингтон да започне да се храни. Вместо това, той сложи настрана чинията си и взе чашата с вино.

Всички мълчаха. На Филип му се стори, че генералът е твърде развълнуван, за да говори. Най-после Вашингтон вдигна в знак на мълчалив тост чашата си и Филип видя блесналите в очите му сълзи.

Накрая генералът стана.

Заедно с другите Филип се приближи, за да се ръкува с мъжа, който почти сам бе ръководил армията през дългите години на войната.

Генерал Хенри Нокс не направи опит да избърше сълзите, стичащи се по лицето му. Той се обърна към Филип, който стоеше до него.

— Нямаше да го постигнем без Вашингтон — каза генералът със задавен от вълнение глас.

Гърлото на Филип се беше стегнало от собствените му потискани чувства и той не отговори. Не бе и необходимо.

Когато си тръгна от кръчмата малко по-късно, Филип не се прибра веднага вкъщи. Поразходи се, като се опита да се успокои след вълнуващата среща.

Сега беше тихо. Животът се връщаше към нормалния си ритъм. Филип се усмихна насмешливо при вида на боклуците и безпорядъка по улиците. Някои от магазините все още бяха окичени с английския флаг, но повечето го бяха свалили.

Вече бе тъмно, когато най-после се отправи към къщата на Уортънови. Не знаеше какво бъдеще го очаква; никой от тях не знаеше. „Заслужаваше ли си всичко това?“ — почуди се той. Колко жалко, ако не е така.

Джилиън го посрещна на вратата.

— Чакахме те за вечеря — усмихна се тя.

— Нямах намерение да закъснявам толкова — извини се Филип. Свали наметалото си и шапката и ги остави на закачалката. Обърна се към Джилиън и докосна кадифената й буза. — Утре се връщаме в Уилямсбърг.

— Когато кажеш — прошепна тя и го прегърна.

Разбира се, Алис не се зарадва, когато разбра, че заминават; но след като решиха да отиде в Уилямсбърг за Коледа, доброто й настроение се върна.

По-късно вечерта в стаята им Джилиън се увери, че багажът е опакован и приготви дрехите, които щяха да облекат на другия ден. Филип вече си беше легнал. Тя изгаси лампата и остави запалена само свещта върху писалищната маса.

Седна и извади от чекмеджето дневника в кожена подвързия. Само няколко страници бяха останали празни, но това беше без значение. Не й бяха необходими повече.