Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс (Част 2)

— Трябва да намина към „Скръпълс“ — рече тя на Джиджи. — Не си изморена, нали?

— Изморена? Толкова съм възхитена, че няма да спя цяла нощ. А може би и цяла седмица.

Джиджи мушна палци в джобовете на дънките си. Тя беше готова.

Тръгнаха пеш за „Скръпълс“, който се намираше на две преки от „Сак“. Високата красива жена и дребничката грациозна тийнейджърка, явно принадлежащи към хайлайфа на Бевърли Хилс, привличаха любопитните и одобрителни погледи на десетки минувачи по булевард Родео Драйв. Докато вървяха, Били разказа на Джиджи за Спайдър и за израсналата в Париж Валънтайн, обясни й, че те са се запознали през 1972 година в Ню Йорк. Тогава Валънтайн работела като моделиерка, а Спайдър — като фотограф. Преди две години Били ги поканила да й помагат в ръководството на „Скръпълс“.

— Спайдър е родом оттук и е истински калифорниец — обясни тя на Джиджи. — Косата му е типично калифорнийска — тюркозлатиста като на спасител. А очите му са като небето над плажа. Толкова сини, че просто не можеш да ги вземеш насериозно. Той притежава прекрасен вкус, но си е останал едно голямо палаво дете, макар че е на моя възраст. Въпреки това най-добрите клиентки на „Скръпълс“ не се решават да купят каквато и да е дреха, докато Спайдър не каже, че им отива. Валънтайн е нещо съвсем различно. Тя е изключително емоционален, сериозен и затворен човек. Поради причини, които не са споделили с мен, напоследък двамата почти не си говорят. Предполагам, че става дума за някакви разногласия между колеги, но иначе те са добри приятели и професионалисти.

Били реши, че е излишно да споменава на Джиджи за легендарната слава на Спайдър: той беше сваляч и чаровник, който пазеше съкровените тайни на стотици жени.

Когато влязоха в магазина, Били хвана прехласнатата Джиджи за ръка и бързо я преведе през пълния с изкушения партер. Качиха се на етажа, където бяха служебните кабинети.

— Напазаруваха ли най-после? Тук ли са вече? — попита Били секретарката на Спайдър.

— Да, госпожо Орсини. И двамата са в кабинета си.

Били се поколеба, преди да влезе. Както бе предупредила Джиджи, Спайдър и Валънтайн не се разбираха от седмици. Тя не искаше лошите им отношения да притесняват момичето, но от друга страна, единствено двамата можеха да оценят Джиджи. Впрочем не се ли нуждаеха и от разведряване? Ами Джиджди, нима самата тя не се нуждаеше от същото? Тази среща щеше да оправи настроението на всички. Без да почука, Били отвори вратата на кабинета, в който Спайдър и Валънтайн разполагаха с едно общо старинно бюро, чийто плот беше облечен с кожа. Били направи две крачки и се вцепени. Джиджи се блъсна в гърба й.

— О, извинете — машинално промърмори Били, обърна се, хвана Джиджи за ръката и тръгна да излиза.

Господи! Валънтайн седеше на коленете на Спайдър, а той, сграбчил гърдите й, я целуваше. Господи! Тя бе видяла всичко с очите си, както и невинното дете Джиджи. Господи!

— Били, глупачко, веднага се върни! — изкомандува Спайдър и се разсмя толкова бурно, че Валънтайн насмалко не падна на пода.

— Не искам да ви преча — каза Били съвсем объркана, като се стараеше гласът й да звучи така, сякаш виждаше подобни сцени всеки ден. — Ще се върна след малко, следващия път ще почукам.

— Влизай веднага или ще те довлека насила — извика Спайдър, а Валънтайн се затресе от смях.

— Мислех, че сте излезли да пазарувате — каза Били и послушно се върна в кабинета.

О, Господи, Валънтайн продължаваше да се гуши в Спайдър, седнала на коленете му. Били никога не бе виждала такова изражение на задоволство, каквото се бе изписало на лицето на Валънтайн, такава буйна радост, каквото се четеше в сините й като на русалка очи. Тези хора нямат ли срам?!

— Какво всъщност става тук? — попита Били, която постепенно идваше на себе си, но продължаваше да държи Джиджи за ръката за морална подкрепа.

— Вчера се оженихме — каза Валънтайн.

— Глупости! — рече Били възмутено.

— Не ти ли казах? — възкликна Валънтайн доволна. — Не ти ли казах как ще реагира тя? Спайдър, дължиш ми двайсет долара.

— Честито! — каза Джиджи, макар че беше смутена, автоматично проявявайки доброто си възпитание. — Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи.

— Но ти дори не познаваш тези хора! — рече Били на Джиджи още по-ядосана. — Защо им каза това?

— Много приличат на младоженци.

— Така ли?

— Определено.

— Но те не могат да се оженят ей така, без да ми кажат. Познавам ги от сто години. Никога не са били влюбени един в друг… Те… Те… Те са се оженили.