Альберто Моравиа - Римлянката

— Не, не сме правили любов… Колата се повреди по време на екскурзията, затова закъсняхме.

— А аз ти казвам, че сте правили любов.

— Не… не е вярно.

— Разбира се, че е вярно. Иди се погледни в огледалото… позеленяла си.

— Сигурно съм уморена… не сме правили любов.

— Правили сте.

— Не сме правили.

Онова, което неясно ме разтревожи и изненада, беше фактът, че в настойчивостта й не прозираше никакво възмущение, а само много силно любопитство, и то не беше безцелно. С други думи, мама искаше да разбере дали съм се отдала на Джино не за да ме упрекне или накаже, а просто да го знае поради някаква нейна си причина, която считаше за много важна. Времето бе напреднало и макар да бях уверена, че няма да ме бие повече, упорито продължих да отричам. Ненадейно тя се приближи до мене и посегна да ме хване за ръката. Понечих да се дръпна, но мама каза:

— Не бой се, няма да те пипна, ела с мене.

Недоумявах къде ще ме води, но бях изплашена и се подчиних. Държейки ме за ръка, тя ме изведе от къщи и побутвайки ме по стълбите се озовахме на улицата. В този час наоколо бе тъмно и веднага разбрах, че сме се отправили към червената светлинка на нощната аптека, където имаше и пункт за бърза помощ. На прага на аптеката за последен път се помъчих да окажа съпротива, но тя ме дръпна силно и аз връхлетях вътре, падайки на колене. Там бяха аптекарят и един млад лекар. Мама се обърна към лекаря:

— Това е дъщеря ми. Искам да я прегледате.

Той ни покани да влезем в задното помещение, където беше кабинетът му и попита мама:

— Кажи какво й е. Защо трябва да я преглеждам?

— Тази свиня е правила любов с годеника си, а отрича! — изкрещя тя. — Искам да я прегледате и да ми кажете истината!

На лекаря му стана забавно, усмихна се, сви устни и рече:

— Това не е диагноза, а заключение на вещо лице.

— Наричайте го както си щете — викна мама, — но аз искам да я прегледате! Да не би да не сте лекар и да не сте длъжен да преглеждате хората, когато поискат?

— Спокойно, спокойно… Ти как се казваш? — попита ме той.

— Адриана.

Срамувах се, но не кой знае колко. Сцените на мама и моето търпение бяха добре познати в квартала.

— И да го е направила — настоя лекарят, който, изглежда, си даваше сметка за смущението ми и опитваше да отклони прегледа, — какво лошо има? По-нататък ще се оженят и всичко ще свърши добре.

— Гледайте си вашата работа!

— Спокойно, спокойно — любезно повтори той. После се обърна към мене. — Виждаш, че майка ти настоява. Хайде, съблечи се за минута, след това ще си идеш вкъщи.

Събрах смелост и си признах:

— Добре. Любихме се. Да си вървим, мамо.

— Не, мила моя — властно възрази тя, — трябва да бъдеш прегледана.

Примирена, нехайно си свлякох полата и легнах по гръб на кушетката. Лекарят ме прегледа и каза на мама:

— Имаш право. Правила е любов. Сега доволна ли си?

— Колко струва? — попита тя, като извади портмонето.

През това време аз се облякох.

Лекарят не прие парите и ме попита:

— Обичаш ли годеника си?

— Разбира се.

— Кога ще се ожените?

— Той никога няма да се ожени за нея! — кресна мама.

— Скоро — спокойно потвърдих аз, — веднага щом приготвим документите.

В погледа ми вероятно е имало искрена вяра, защото лекарят се разсмя от сърце, потупа ме по бузата и ни отпрати.

Очаквах, че у дома мама ще ме засипе с обиди и пак ще ме бие. Обаче, без да продумва, тя пусна газта и в тоя късен час започна да ми готви. Сложи тигана на огъня, върна се в голямата стая, почисти масата от вечните парцали и я подреди. Седях на дивана, където неотдавна ме беше довлякла насила и мълчаливо я следях. Недоумявах, защото не само не ме упрекваше, но изразът на лицето й изразяваше някакво зле прикрито задоволство. Щом подреди масата, тя отиде в кухнята и след малко се върна с тигана в ръка:

— Сега си хапни.

Право да си кажа, бях много гладна. Позамаяна, станах и се настаних на стола, който мама с готовност ми предложи. В тигана имаше две яйца и парче месо — необичайна вечеря.

— Много е.

— Яж, ще ти дойде добре. Имаш нужда от храна — отвърна тя.

Хубавото й настроение беше абсолютно необяснимо и навярно леко пресилено, но без капка неприязненост. След миг, почти без язвителност, мама добави:

— Джино не се сети да те нахрани, нали?

— Заспахме и стана късно — отвърнах.

Мама стоеше права и мълчаливо ме наблюдаваше. Винаги правеше така — сервираше ми и ме гледаше, докато ям, после на свой ред отиваше да хапне в кухнята. От доста време насам не сядаше на масата с мене и ядеше по-малко: или остатъците от храната ми, или нещо друго, по-обикновено. За нея бях нещо като скъп и изящен предмет, единственият, който притежаваше и към който се отнасяше с изключителна грижовност; нейните ласкателства и учудващо раболепие отдавна вече не ме смайваха. В случая се тревожех от спокойствието и задоволството й. След малко казах: