Альберто Моравиа - Римлянката

— Какво ти е? — попита Джино, като седна до мене и взе ръката ми.

— Нищо — отговорих. — Гледам една дебелана отсреща.

— Коя? — изненадан попита той.

— Онази там — отвърнах и му посочих огледалото, което ни отразяваше; действително и двамата приличахме, но аз повече от него, на жалки диваци, случайно попаднали в модерна градска къща.

Този път той разбра унижението, завистта и ревността, които изпитвах, и като ме прегърна, каза:

— А ти не се оглеждай в това огледало.

Страхуваше се за плановете си и не схващаше, че нищо няма да е по-благоприятно за техния успешен завършек от унижението, което чувствах. Целунахме се и целувката ми възвърна самочувствието, защото независимо от всичко знаех, че съм обичана и обичам.

Но когато малко по-късно ми показа банята — бяла и просторна като стая, с блестящи плочки, монтирана до стената вана с никелирани кранчета, и особено когато отвори един препълнен с дрехи гардероб на господарката си, завистта и мисълта за моята бедност се върнаха и подновиха отчаянието ми. Изведнъж ужасно ми се прииска да не мисля повече за тях и за първи път съзнателно пожелах да се любя с Джино, за да забравя положението си и да си създам илюзията, че и аз съм свободна да постъпвам според волята си. Нямах възможност да се обличам сносно, нито да притежавам къща като тази, но поне можех да се любя като богатите, а сигурно и по-добре от тях. Попитах Джино:

— Защо ми показваш тези дрехи? Какво ме интересуват?

— Смятах, че ще ти е интересно — смутено отвърна той.

— Никак не ми е интересно — отсякох. — Вярно, красиви са, но не съм дошла тук, за да ги гледам.

Видях, че очите му светнаха и нехайно добавих:

— По-добре ми покажи стаята си.

— В приземието е — с оживление откликна той. — Искаш ли да идем?

Мълчаливо го наблюдавах и сетне с неочаквана безцеремонност, която не ми е присъща, запитах:

— Защо се правиш на глупак пред мене?

— Но аз… — обърка се той.

— Добре знаеш, че не сме дошли тук да разглеждаме вилата или да се възхищаваме от дрехите на господарката ти, а да отидем в твоята стая и да се любим. Хайде да вървим, няма какво да говорим повече.

След като видях вилата, като че за миг се преобразих и наистина ми беше трудно да позная себе си в плахото и невинно момиче, което преди малко бе влязло вътре. Излязохме от спалнята и заслизахме по стълбата. Джино ме беше прегърнал през кръста и на всяко стъпало се целувахме — уверена съм, че никой никога не е слизал тъй бавно по стълба. На първия етаж, без да престава да ме милва и целува, той отвори някаква врата, замаскирана в стената, и по задното стълбище ме заведе долу. Беше вечер и приземният етаж бе тъмен. Джино не запали лампите, прегърнати и впили устни един в друг стигнахме до стаичката му през един мрачен коридор. Той отвори, влязохме и чух, че затваря вратата. Стояхме прави в тъмнината и се целувахме. Целувката ни бе безкрайна, щом пожелаех да я прекъсна, той я подновяваше, а когато искаше да се отдръпне, аз продължавах. После Джино ме побутна към леглото и аз се отпуснах по гръб.

Задъхан ми шепнеше на ухото и нежно ме убеждаваше, явно възнамерявайки да ме залиса и да отвлече вниманието ми, докато ми сваляше дрехите, но не беше нужно, защото бях решила да му се отдам и защото вече мразех доскоро тъй обичания тоалет и с нетърпение исках да се освободя от него. Гола, мислех си, ще бъда хубава като господарката на Джино, ако не и повече от нея и от всички богати жени по света. Пък и от месеци тялото ми чакаше този момент и усещах, че пряко волята ми изгаря от нетърпение и потискано желание, подобно на дълго гладувало вързано животно, което най-после пускат на свобода и му дават да яде.

Затова приех естествено любовния акт и физическата наслада не беше съпроводена от мисълта, че постъпвам нередно. Напротив, както често става, когато човек съзре непознат пейзаж и му се стори, че вече го е виждал, макар за първи път се явява пред погледа му, и аз имах чувството, че правя неща, които вече съм вършила, незнайно къде и кога, може би в друг живот. Това не ми попречи да любя Джино със страст, даже с настървение, като го целувах, хапех и притисках в прегръдките си почти до задушаване. И той сякаш бе обзет от същата страст. В тъмната стаичка, заровена под двата етажа на безлюдната и тиха вила, дълго, струва ми се, се прегръщахме настървено и по хиляди начини опипвахме плътта си, сякаш бяхме врагове, които ожесточено се борят на живот и смърт, за да се наранят взаимно.