Альберто Моравиа - Римлянката

Прекрасно помня фазите на съблазняването ми, защото всяко завоевание на Джино беше едновременно желано и нежелано от мен и пораждаше и удоволствие, и угризения. А и Джино действаше с премислена последователност, постепенно спускайки се от устните към скута ми, но не като любовник, обладан от страст към покорното ми тяло, а като генерал, който бавно и търпеливо завладява селища. Всичко това не попречи по-късно той действително да се влюби в мен и обмислеността и пресметливостта да отстъпят място ако не точно на любовта, поне на голямо и ненаситно желание.

При разходките с колата той се ограничаваше да ме целува по устните и шията. Ала една сутрин, докато ме целуваше, почувствах, че пръстите му се провират между копчетата на блузата ми. След това усетих хлад и като вдигнах очи над рамото му към огледалото на предното стъкло, видях, че едната ми гръд е гола. Засрамих се, но не посмях да се покрия. Сякаш в отговор на смущението ми, Джино бързо загърна краищата на блузата и я закопча. Бях му признателна за жеста. По-късно, вкъщи, като премислях случилото се, се разтревожих и имах чувството, че ме е съблазнил. На другия ден той направи същото и аз изпитах по-голямо удоволствие и по-малко срам. Оттогава свикнах с новите му желания и мисля, че ако не беше настоятелен, щях да се боя, че обичта му е намаляла.

Междувременно той все по-често говореше как ще живеем, като се оженим. Разказваше ми и за семейството си в провинцията, което не било съвсем бедно, имали малко земя. Мисля, че както често се случва, в един момент той самият почна да вярва на лъжите си. Разбира се, засвидетелстваше ми изключителна любов и както всекидневно растеше интимността ни, така и чувствата му се превръщаха в по-искрени. Думите му приспиваха угризенията ми и ми създаваха усещане за пълно щастие, което по-късно никога не съм изпитвала. Обичах, бях обичана и вярвах, че скоро ще се омъжа; считах, че на света няма какво повече да се желае.

Мама прекрасно си даваше сметка, че утринните ни разходки не са съвсем невинни, и не след дълго ми го подсказа: „Аз нито знам какво правите, когато излизате с колата, нито искам да знам.“ Или: „Ти и Джино ще забъркате някоя каша, но толкова по-зле за тебе.“ Невъзможно бе да не забележа, че упреците й изглеждаха почти гальовни и твърде вяли. Навярно не само бе се примирила с мисълта, че с Джино сме любовници, но и дълбоко в себе си го искаше. Днес обаче съм сигурна, че е дебнела случай да развали годежа ми.

Един неделен ден Джино ми каза, че господарите му заминали на почивка, слугите си отишли в отпуск по селата и вилата била поверена на градинаря и на него. Не искам ли да я разгледам? Приех с удоволствие, защото неведнъж ми беше говорил с възхита за нея и ме заинтригува. В момента, в който се съгласявах, някакво вътрешно безпокойство ми подсказваше, че любопитството ми да я видя е само повод, а причината е друга. Ала както често се случва, когато човек иска да направи нещо, а знае, че не бива, аз се преструвах пред себе си и пред Джино, че вярвам в този предлог.

— Знам, че не е редно да идвам — предупредих го аз, като се качвах в колата, — но няма да се бавим, нали?

Усетих, че произнасям думите предизвикателно и същевременно със страх. Джино отговори сериозно:

— Само колкото да я поразгледаш, после ще отидем на кино.

Вилата се издигаше на стръмна улица в нов и богат квартал сред подобни на нея постройки. Денят беше ясен и на фона на синьото небе вилите, разположени на хълма, с червени тухлени или белокаменни фасади, веранди със статуи, остъклени тераси покриви, балкони, украсени с мушкато, и градини с големи декоративни дървета между съседните сгради ми създадоха усещането за нов свят по-свободен и по-красив, където е изключително приятно да се живее. Неволно си представих моя квартал и дългата улица с крепостните стени, за железничарските блокове, и казах на Джино:

— Зле постъпих, че се съгласих да дойда тук.

— Защо? — непринудено попита той. — Бъди спокойна, ще останем съвсем малко.

— Не ме разбра — отвърнах, — зле постъпих в смисъл, че после ще ме е срам от моя блок и от моя квартал.

— А, да — с облекчение отвърна той, — но какво да се прави? Трябваше да се родиш милионерка… в този квартал живеят само милионери.

Джино отвори входната врата и тръгна пред мене по настлана с чакъл алея, оградена с подрязани в конусовидна и кръгла форма дръвчета. Влязохме във вилата през масивна стъклена врата и се озовахме в снежнобяло антре, блестящо от чистота като огледало, покрито с черни и бели мраморни плочки. То водеше към просторно слънчево преддверие, откъдето се влизаше в стаите на първия етаж. В дъното му се виждаше бяла стълба за втория етаж. Така се смаях от обстановката, че почнах да ходя на пръсти. Джино забеляза и през смях ми каза, че мога да вдигам шум колкото си искам, защото нямало никого.