Альберто Моравиа - Римлянката

Навярно съм била толкова сигурна, че постъпката ми е правилна и редна, че още същата вечер с изключителен трепет и задоволство споделих с мама. Заварих я да шие на машината край прозореца на заслепяващата светлина на лампата без абажур. С пламнало лице й съобщих:

— Мамо, аз се сгодих.

Видях как лицето й се сгърчи от ужас, все едно я полях със студен душ.

— За кого?

— За един младеж, с когото се запознах наскоро.

— Какво работи?

— Шофьор е.

Исках да добавя още нещо, но не смогнах. Мама спря машината, скочи от стола и ме хвана за косите:

— Сгодила си се, без да ми кажеш и дума… За някакъв си шофьор… Мили боже, ти ще ме умориш!

Докато говореше, се опитваше да ме удари. Предпазвах се, доколкото можех с ръце и накрая успях да й се изплъзна, но мама ме последва. Обикалях масата в средата на стаята, тя тичаше подире ми, като крещеше и се окайваше. Слабото й лице, по което бе изписан страхотен гняв, се приближаваше към мене и все повече ме плашеше.

— Ще те убия! — викаше. — Този път ще те убия!

Изглежда при всяко „ще те убия“ нейната ярост растеше и заплахата ставаше по-реална. Стоях до масата и следях движенията й, защото знаех, че в подобни моменти не разсъждава и е способна ако не да ме убие, поне да ме нарани с първия попаднал й подръка предмет. И наистина, изведнъж тя размаха големите шивашки ножици и когато те полетяха във въздуха и се удариха в стената, аз едва успях да отскоча навреме. Мама се стресна от постъпката си и изведнъж седна до масата, скри лице в ръце и избухна в нервен конвулсивен плач, който, изглежда, уталожваше по-скоро яда, отколкото мъката й. Между хлипанията нареждаше:

— Такива планове кроях за тебе… С твоята красота те виждах да забогатяваш, а ти да се сгодиш за някакъв си бедняк.

— Не е бедняк — прекъснах я плахо.

— Шофьор, шофьор — повтори тя, като вдигаше рамене. — Ти си нещастница и ще свършиш като мене.

Изрече думите бавно, като че се наслаждаваше на горчивината им. След миг добави:

— Ще се омъжиш, ще му станеш слугиня, после ще слугуваш на децата си… така ще свършиш.

— Ще се оженим, когато той събере достатъчно пари, за да си купи кола — доверих й аз един от плановете на Джино.

— Трай, коньо, за… Да не си ми го довела тук! — неочаквано изкрещя тя и вдигна обляното си в сълзи лице. — Няма да ми го водиш тук, не искам да го виждам! Прави каквото щеш, срещай се с него навън, но няма да ми го водиш тук!

Същата вечер много тъжна и разстроена си легнах, без да вечерям. Давах си сметка, че мама се държа така, защото ме обичаше и защото годежът ми с Джино проваляше нейните планове за бъдещето ми. А и по-късно, когато научих какво е възнамерявала, не я осъдих. Тя бе порядъчна и трудолюбива, но животът й се отплати с огорчения, изтощителна работа и мизерия. И какво чудно има да желае друга съдба за дъщеря си? Трябва да добавя, че сигурно се е отнасяло не за някакви определени намерения, а за смътни и омайни блянове, които именно поради неопределеността и блясъка си е замисляла без угризения. Така предполагам, но е възможно мама, която отдавна бе изгубила съвестта си, действително да е била решена да ме тласне към пътя, който впоследствие се наложи да поема сама. Споменавам го не от злопаметност към нея, а защото и досега се съмнявам какво точно е имала предвид, а от опит знам, че човек може едно да мисли, а за друго да мечтае и да не долови противоречието. Е, желателно е да избере по-доброто.

Мама се беше заклела, че не ще да види Джино и известно време се съобразявах с това. Но след първите целувки той нямаше търпение „да си минел по реда“, както се изразяваше, и всеки ден ме врънкаше да го представя. Не се осмелявах да му кажа, че тя не иска да го види, защото счита за много посредствена професията му на шофьор, и с разни извинения се мъчех да отложа срещата. Накрая той се досети, че крия нещо, и така ме притисна, че бях принудена да призная:

— Мама не иска да се запознае с тебе, защото смята, че трябва да се омъжа за човек с положение, а не за шофьор.

Бяхме в колата, както обикновено, на околовръстния път. Джино скръбно ме погледна и отрони една въздишка. Бях толкова заслепена, че не долових колко фалшива е мъката му.

— Ето какво значи да си беден! — прочувствено възкликна той и замълча.

— Неприятно ли ти е?

— Чувствам се унизен — поклати глава Джино, — друг на мое място нямаше да настоява да го представяш, нямаше да говори за годеж… Върви, че прави нещата, както си му е редът.