Альберто Моравиа - Римлянката

— Моля те, Джино! — извиках, избухвайки в сълзи. — Какво съм ти направила?

— Нищо — отвърна той и запали колата, — но сега ще те закарам в ателието.

Колата потегли бързо. Сериозен и непреклонен, Джино седеше зад волана, а аз гледах през стъклото дърветата, изписаните километри по крайпътните камъни и очертаващите се на хоризонта градски къщи, изникващи след полския простор, и заплаках още по-неудържимо. Мина ми през ума как ли ще ликува мама, като разбере за разправията ни и научи, че както тя предвиждаше, Джино ме е зарязал. В изблик на отчаяние отворих вратата и като се надвесих навън, извиках:

— Или ще спреш, или скачам от колата.

Той ме изгледа, намали скоростта, зави по една странична пътека и спря зад някакво хълмче, опасано с руини. Изключи мотора, дръпна спирачката, обърна се към мене и нетърпеливо ме подкани:

— Хайде, давай, говори.

Вярвах, че наистина е решил да ме изостави, и заговорих разпалено и страстно. Сега като си припомням, ми се вижда хем смешно, хем вълнуващо. Обяснявах му колко го обичам, даже заявих, че пет пари не давам дали ще се оженим и че ще съм доволна да си остана само негова любовница. Той ме слушаше с мрачно изражение, от време на време поклащаше глава и повтаряше:

— Не, не, стига за днес. Дай боже утре да ми мине.

Но когато го уверявах, че ми стига да бъда негова любовница, решително се противопостави:

— Не. Или ще се оженя за тебе, или нищо…

Продължихме да спорим в този дух и като повтаряше едно и също няколко пъти, Джино ме докара до отчаяние и сълзите ми потичаха отново. Постепенно непреклонността му отслабна и най-сетне след напразните целувки и ласки ми се стори, че съм удържала голяма победа, задето го склоних да слезем, да се преместим на задната седалка и там да му се отдам. Поради неудобната поза и желанието ми непременно да му се харесам, всичко приключи много бързо и мъчително. Бях длъжна да преценя, че ставам твърде зависима като му се отдавам не само от любовен порив, но и за да го полаская и убедя, когато думите са недостатъчни — както впрочем се държат всички влюбени жени, които не са сигурни, че им отвръщат с взаимност. Но аз бях прекалено заслепена от неговата безпогрешност, която лицемерието му подсказваше. Джино винаги правеше и изричаше точно онова, което трябваше, и с неопитността си аз не се сещах, че съвършенството му съответства на идеалната представа за любим, която си бях изградила, а не на мъжа до мене.

Ала датата на сватбата беше насрочена и аз веднага се заех с приготовленията. С Джино взехме решение поне на първо време да живеем у дома. В апартамента ни освен голямата стая, кухнята и спалнята имаше и още едно помещение, което мама поради липса на пари никога не бе обзавеждала. Там държахме счупени и непотребни вещи и представете си какви са били те в дом като нашия, където всичко изглеждаше изпочупено и ненужно. След доста обсъждания се спряхме на програма минимум: да обзаведем стаята и аз да купя някои неща. С мама бяхме много бедни, но знаех, че тя има някакви спестявания и че малко по малко бе събирала парите за мене с цел, както казваше тя, да посрещна някой непредвиден случай. Какъв можеше да е този случай, не беше ясно, но, разбира се, не и бракът ми с беден мъж със скромно бъдеще. Отидох при мама и попитах:

— Тия пари, дето си ги слагала настрана, си ги спестявала за мене, нали?

— Да.

— Добре, ако искаш да ми доставиш радост, дай ми ги сега, за да подредя стаята, където ще се настаним с Джино. Щом действително си ги отделяла за мене, сега е моментът да ги похарча.

Очаквах укори, кавга и накрая отказ. Мама спокойно изслуша искането ми и не скри язвителността си, която тъй много ме бе объркала онази вечер, когато бях във вилата при Джино.

— А той нищо ли няма да даде? — подигравателно рече тя.

— Естествено, че ще даде — излъгах, — вече каза, но и аз трябва да дам нещо.

Мама шиеше близо до прозореца и прекъсна работата си, за да разговаряме.

— Иди в моята стая и отвори първото чекмедже на шкафа, има една картонена кутия, вътре са спестовната книжка и златните украшения. Вземи ги. Подарявам ти ги.

Златните украшения бяха дреболии: пръстен, две обички и верижка. Но още в детството ми мизерното имане, скрито между дрипите и рядко зървано, само при особени обстоятелства, беше разпалило фантазията ми. Бурно прегърнах мама. Без грубост, но със студенина тя ме отблъсна:

— Внимавай, държа игла. Ще се убодеш.

Не бях доволна. Не ми стигаше, че съм получила исканото и даже повече, желаех мама да споделя щастието ми.