Альберто Моравиа - Римлянката

— От хубаво по-хубаво. Значи дължа свободата си не само на моето предателско усърдие, но и на любовната ти връзка с полицая.

— Не говори така, Мино!

— Но съм доволен — додаде след миг, — че другите ще се измъкнат. Поне това няма да ми тежи на съвестта.

— Виждаш ли сега — оживено попитах — каква е разликата между вас? Твоите приятели дължат свободата си на тебе и на факта, че Астарита е влюбен в мене.

— Пардон! С една разлика — те не са предатели.

— Кой ти каза?

— Надявам се. Обикновено, когато бедата е обща, по-лесно се понася.

— Ще се държиш така, като че ли нищо не е станало — настоях. — Ще се върнеш при тях и ще си мълчиш. Какво те интересува? Всеки може да изпадне в моментна слабост.

— Да, но не на всички им се случва да умрат и независимо от това да са живи. Знаеш ли какво стана в мига, в който проговорих? Мъртъв съм, просто мъртъв, мъртъв завинаги.

Мъката, която притискаше сърцето ми, беше непоносима и избухнах в сълзи.

— Защо плачеш? — попита той.

— Заради нещата, които приказваш — още по-силно захлипах аз, — че си мъртъв. Толкова се страхувам.

— Не ти се нрави, че си с мъртвец ли? — шеговито запита Мино. — Не е така ужасно, както изглежда. Изобщо не е ужасно. Аз съм мъртъв по особен начин. Що се касае до тялото ми, съм съвсем жив. Докосни ме, жив съм!

Дърпаше ръката ми, принуждавайки ме да го пипна, най-сетне я постави върху слабините си и я притисна.

— Жив съм навсякъде! Карам те да се увериш, доколкото те засяга, че съм по-жив от всякога. Не бой се, преди, когато бях жив, се любехме малко, а сега, откакто съм мъртъв, ще се любим много по-често.

С яростна погнуса той блъсна неподвижната ми длан. Закрих лицето си с ръце и буйно дадох изблик на насъбраната мъка. Искаше ми се да плача непрестанно и безкрайно, защото се страхувах от момента, в който сълзите щяха да секнат и с празна глава глупаво щях да се изправя пред същите проблеми, които предизвикаха сълзите ми. Мигът настъпи, изтрих с чаршафа мокрото си лице и се втренчих в мрака с широко отворени очи. Тогава чух Мино нежно и сърдечно да ме пита:

— Я да видим според тебе какво би трябвало да правя?

Светкавично се обърнах, силно се притиснах до него и допирайки устните му, заговорих:

— Не мисли за това, не се занимавай вече с него. Станалото — станало. Това ще правиш.

— И по-нататък?

— Ще продължиш да учиш, ще вземеш диплома. Когато се дипломираш, ще се върнеш в родния си град. Нищо че няма да те видя повече, поне ще знам, че си щастлив. Ще започнеш работа, като му дойде времето ще се ожениш за момиче от твоя край и среда, което истински ще те обича. Какво те интересува политиката? Ти не си създаден за политика, сгрешил си, че си се захванал. Всеки може да допусне грешка, някой ден ще ти се вижда чудно, че си се занимавал с такива работи. Мино, аз наистина те обичам. Друга на мое място нямаше да се съгласи да се раздели с тебе, но ако е необходимо, още утре замини. Щом е нужно, няма да те виждам повече. Стига ти да си щастлив.

— Но аз — ясно и съвсем тихо изрече той — никога няма да бъда щастлив. Аз съм предател.

— Не е вярно! — рязко се възпротивих. — Изобщо не си предател. И да си, пак можеш да бъдеш много щастлив. Има хора, които са извършили най-тежки престъпления, а са изключително щастливи. Вземи мене например. Като се каже уличница, човек си представя кой знае какво, пък съм жена като останалите. И понякога съм щастлива. През последните дни — горчиво допълних — бях много щастлива.

— Беше щастлива?

— Да, много. Предчувствах, че няма да продължава така и наистина — при тези думи ми се приплака, но се овладях. — Представял си си, че си по-различен. Станалото — станало. Приеми го и бъди такъв, какъвто си и изведнъж ще се убедиш, че всичко е разрешимо. Всъщност страдаш от случилото се, защото се срамуваш и се боиш от мнението на околните, на приятелите си. Ами престани да се срещаш с тях, ще се запознаеш с нови хора, светът е голям. Ако те обичат достатъчно, ще разберат, че наистина е било миг на слабост. Ще бъдеш с мене, аз те обичам, разбирам те и действително не те осъждам — и високо заявих: — И хиляди пъти по-лошо нещо да беше направил, пак щеше да си бъдеш моят Мино!

Той нищо не каза. Продължих:

— Знам, аз съм бедно и необразовано момиче, но схващам някои неща по-добре от твоите приятели, дори от тебе. Познато ми е чувството, което изпитваш; първия път, когато се срещнахме и ти не ме докосна, си втълпих, че ме презираш. Изведнъж загубих вкус към живота, бях много нещастна, исках да се променя, но същевременно съзнавах, че е невъзможно и все ще съм си такава. Изгаряше ме противен срам, мъчеха ме досада и отчаяние, чувствах се вкочанена, ледена, неподвижна и на моменти имах желание да умра… После един ден излязох с мама и случайно влязох в църква. И там, докато се молех, ме осени мисълта, че всъщност няма за какво да се срамувам. Щом съм създадена такава, значи Бог го е пожелал и аз не бива да се противя на съдбата, а покорно и с доверие да я приема, а щом ти ме презираш, значи вината е твоя, не моя. Толкова неща минаха през ума ми тогава, че накрая скръбта ми се разсея и отново станах весела и жизнена.