Альберто Моравиа - Римлянката

— Страхувал си се! — възкликнах.

— Не, навярно дори не съм се страхувал — веднага реагира той спокойно. — Случи се същото, както в онази вечер, когато настояваше да ти обясня моите идеали. Съвсем ненадейно всичко престана да ме интересува. Онзи, който ме разпитваше, ми се стори почти симпатичен. Той мислеше, че е много важно да знае дадени неща, а в момента аз не смятах укриването им за важно и просто така ги казах… Или по-точно — като поразмисли, добави — прилежно, незабавно, бих казал дори с попрестараване, та той трябваше да охлажда ентусиазма ми.

Сетих се за Астарита и се учудих, че се е видял симпатичен на Мино.

— Кой те разпитва?

— Не го познавам. Млад плешив мъж, с жълтеникаво лице, черни очи, много добре облечен. Вероятно висш служител.

— И ти се стори симпатичен! — не потиснах възклицанието си, разпознала по описанието Астарита.

В тъмнината Мино се изсмя до ухото ми.

— Спокойно! Не той лично, а работата му. Е, да, когато не приемеш или не умееш да бъдеш такъв, какъвто трябва да си, излизаш извън собствените си рамки. Нима не съм син на богат собственик? И нима онзи мъж с дейността си не защитава моите интереси? Разпознахме се, ние принадлежим към една и съща класа, обединява ни обща кауза. Ти какво си въобрази? Че лично към него съм изпитал симпатия ли? Не, не, към длъжността му. Съзнавах, че му плащам, за да ме защитава, и че като господар стоя над него, макар да бях насреща му като обвиняем.

Мино се смееше с приличащ на кашлица смях, който ужасно дразнеше слуха ми. Схванах, че е станало нещо твърде тъжно и че целият ми живот отново е под въпрос.

След минута Мино додаде:

— Може би сам се клеветя… Аз говорех, защото ми беше безразлично дали ще премълча. Освен това изведнъж всичко ми се стори абсурдно, без значение и престанах напълно да разбирам нещата, в които трябваше да вярвам.

— Престана да разбираш ли? — машинално повторих.

— Да, по-конкретно, разбирах, както и понастоящем, думите, но не и смисъла, който те отразяват. Как е възможно да се страда заради думите? Те са само звуци, все едно да бъде вкарано магаре в затвора заради рева му или някое колело, задето скърца. Думите нямаха никаква стойност за мене, струваха ми се безсмислени и неразличими. Той искаше думи и аз му дадох толкова, колкото пожела.

— Е, тогава — не се стърпях и възразих, — щом са били само думи, какво ти пука?

— Да, но, уви, щом са произнесени, те престават да бъдат думи и се превръщаха във факти.

— Защо?

— Защото започнах да страдам, защото се разкаях, че съм ги изрекъл, защото усетих, осъзнах, че произнасяйки ги, те са се превърнали в онзи факт, който се нарича предателство.

— Тогава защо ги наговори?

Той бавно отвърна:

— А защо човек говори насън? Може би съм спал, но сега се пробудих.

Въртеше, сучеше, все се връщаше в изходната точка. Сърцето ме прободе и с мъка казах:

— Може погрешно да си останал с впечатлението, че си издал кой знае какво, а после да излезе, че не е така?

— Не, не греша — кратко отвърна той.

Замълчах, сетне попитах:

— А твоите приятели?

— Кои?

— Тулио и Томазо.

— Не знам за тях — с преднамерено равнодушие отвърна той. — Ще ги арестуват.

— Не, няма да ги арестуват! — възкликнах.

Надявах се естествено, че Астарита няма да се възползва от моментната слабост на Мино. Едва при въпроса за арестуването на Тулио и Томазо осъзнах цялата тежест на ситуацията.

— Защо да не ги задържат? Назовах имената им, няма причини да не ги арестуват.

— О, Мино! — несдържано и тревожно възкликнах. — Защо си го направил?

— И аз това се питам.

— Но ако не ги арестуват — подех след малко, залавяйки се за последната надежда, — няма нищо непоправимо. Те никога няма да узнаят, че ти…

— Да, но аз винаги ще го знам — прекъсна ме той. — Винаги ще помня, че не съм предишният Мино, а друг човек, на когото, в момента, когато проговарях, дадох живот, както майката дава живот на детето, раждайки го на белия свят. За съжаление, този човек сега не ми харесва. Там е цялата беда… Има съпрузи, които убиват собствените си жени, защото повече не могат да понасят съвместния живот. Мисля, че у мен по същия начин съжителстват двама души, които смъртно се ненавиждат… А приятелите ми сигурно ще ги задържат.

— И да не беше проговорил, пак щеше да си на свобода — невъздържано казах, — а тях не ги грози никаква опасност.

Накратко му разказах историята на моите отношения с Астарита, намесата ми в негова полза и обещанието, което Астарита бе дал. Без да продума, той ме изслуша.