Альберто Моравиа - Римлянката

Тези мисли ме успокоиха и след краткотрайната тревога отново, както обикновено, се успокоих и обнадеждих. Кабинетът на младия лекар, който ме беше прегледал, когато мама ме завлече в нощната аптека, за да разбере дали съм правила любов с Джино, се намираше през няколко къщи от млечния бар. Реших да отида и да го помоля да ме прегледа. Стана бързо, в чакалнята нямаше никой, докторът прекрасно ме познаваше и ме прие сърдечно. Веднага щом затвори вратата, спокойно му съобщих:

— Докторе, почти съм сигурна, че съм бременна.

Той започна да се смее, защото знаеше с какво се занимавам, и попита:

— Неприятно ли ти е?

— Съвсем не, дори напротив.

— Да видим.

Зададе ми няколко въпроса във връзка с неразположението ми, после ме накара да легна върху кушетката, прегледа ме и усмихнат потвърди:

— Този път няма съмнение.

Бях доволна и наистина се радвах, че предположението ми е вярно.

— Знаех си, дойдох, за да съм съвсем сигурна.

— Е, можеш да бъдеш абсолютно сигурна.

Той искрено ми симпатизираше, потриваше със задоволство, сякаш бе бащата, и развеселен пристъпваше от крак на крак. Мъчеше ме друго съмнение и исках да бъда наясно. Попитах:

— А от колко време?

— Хм, почти два месеца. Малко повече или по-малко… Защо? Искаш да знаеш от кого е?

— Знам го.

Тръгнах към входа.

— Ако се нуждаеш от нещо, заповядай при мене — рече той, като ми отвори вратата, — а когато му дойде времето, ще направим така, че детето да се роди при възможно най-добрите условия.

И той като комисаря имаше слабост към мене. Но за разлика от комисаря, докторът ми харесваше. Беше, както вече съм го описвала, хубав младеж, много мургав, здрав, мъжествен, с черни мустаци, блестящи очи, бели зъби, жизнен и весел. Често, почти на всеки петнайсет дни, ходех при него с молба да ме прегледа и два-три пъти от благодарност, тъй като не искаше да му плащам, се бях съгласила да се любим на същата кушетка, покрита с импрегнирана тъкан, където ме преглеждаше. Той беше тактичен и като се изключат някои добродушни шеги, никога не ми се налагаше. Даваше ми съвети и имах впечатление, че по свой начин е малко влюбен в мене.

Бях казала, че знам кой е бащата на детето ми. В действителност все още не бях сигурна, а по-скоро инстинктивно се догаждах. Ала по-късно, като преброих дните и разнищих спомените си, подозрението ми се превърна в сигурност. Припомних си за онази смесица от привличане и ужас, която точно преди два месеца, в тъмната ми спалня, бе предизвикала спонтанния ми вик на агония и наслада и бях напълно сигурна, че единствено Сондзоньо може да е бащата. Несъмнено, беше страшно да знаеш, че ще имаш рожба от безчувствен и жесток убиец като него, защото опасенията, че е възможно детето да наследи чертите и нрава му, бяха основателни. Същевременно в бащинството на Сондзоньо имаше някаква справедливост. Сред многото мъже, които без никакво чувство бяха правили любов с мене, само той истински ме бе имал, и то до дълбините на плътта ми. Фактът, че изпитвах вледеняващ страх от него и бях принудена да му се отдам, не опровергаваше, напротив, потвърждаваше колко цялостно и пълно ме бе притежавал. Нито Джино, нито Астарита, нито Мино, към когото питаех съвсем различна страст, не бяха пробудили у мене ненавистното усещане, че съм тяхна законна собственост. Всичко това ми се виждаше странно и в същото време плашещо, ала какво да се прави, чувствата са единственото нещо, което не може нито да се отрече, нито да се опровергае, нито пък в известна степен да се анализира. Стигнах до извода, че за любовта са необходими едни мъже, за зачеването — други, и щом е справедливо да имам дете от Сондзоньо, не по-малко справедливо бе да го мразя и отбягвам, а да обичам Мино, както беше.

Замислена за живота, който вече носех в утробата си, бавно изкачих стълбите и щом влязох в коридора, чух някакъв разговор в голямата стая. Надникнах и с изненада съзрях Мино, заел централното място до масата, да разговаря с мама, която седеше край него и се канеше да шие. Светеше само подвижният абажур и голяма част от стаята оставаше в мрак.

— Добър вечер — вяло рекох, като се приближих.

— Добър вечер, добър вечер — с неприятен и потрепващ глас отвърна Мино.

Загледах го в лицето и като видях, че очите му блестят, бях сигурна, че е пиян. В края на масата имаше покривчица и прибори за двама, сетих се, че вторият прибор е за Мино, защото знаех, че мама обикновено се храни сама в кухнята.

— Добър вечер — повтори той. — Донесох си куфарите, оттатък са. Даже се сприятелих с майка ти. Нали се разбираме чудесно, госпожо?