Кристин Хана - Славея

— Вие, мъже! — извика войникът. — Занесете документите на лейтенанта ето там до портала. Веднага. По-бързо.

Антоан целуна Виан с нежност, която едва не я разплака.

— Обичам те — промълви той до устните ѝ.

— Аз също те обичам — отрони тя, но думите, които винаги ѝ се струваха толкова важни, сега изглеждаха незначителни.

Какво означаваше любовта в сравнение с войната?

— И мен, папа. И мен също! — извика Софи и се хвърли в прегръдките му.

Те се прегърнаха като семейство за последен път, после Антоан се отдръпна.

— Сбогом — каза той.

Виан не можа да му отвърне. Гледаше го как се отдалечава, как се смесва с тълпата от смеещи се, разговарящи млади мъже, докато постепенно престана да го различава. Голямата желязна порта се затвори с трясък, звънът на метал отекна в жаркия прашен въздух и Виан и Софи останаха сами насред улицата.

Юни 1940

Франция

Средновековната вила доминираше над тъмнозеления горист хълм. Приличаше на творение от витрина на сладкарница — замък от карамел с прозорци от кристализирана захар и капаци с цвета на захаросана ябълка. Тъмносините води на езерото в далечината сякаш поглъщаха сенките на облаците. Идеално поддържаните градини подканваха обитателите на вилата — и което бе по-важно, техните гости — да се разхождат из просторните алеи, увлечени в благоприлични разговори.

В официалната трапезария Изабел Росиньол седеше вдървено край застланата с бяла покривка маса, на която спокойно можеха да се хранят двайсет и четирима души. Всичко в стаята беше бледо. Стените, подът и таванът бяха построени от камък с перлено розов оттенък като вътрешността на стрида. Сводестият таван се извисяваше на близо шест метра над главите им. Звукът в тази студена стая се усилваше, уловен в капан като обитателите ѝ.

Мадам Дюфур седеше начело на масата, облечена в строга черна рокля, откриваща вдлъбнатината с големината на супена лъжица в основата на дългия ѝ врат. Диамантена брошка бе единственото ѝ украшение (само едно бижу, дами, и го подбирайте внимателно; всичко има значение, нищо не е толкова фрапиращо, както евтиното и долнопробното). Тясното ѝ лице завършваше със заоблена брадичка и бе обрамчено от къдрици, толкова крещящо изрусени, че напълно заличаваха усилията ѝ да изглежда по-млада.

— Най-важното — изрече тя с култивиран глас, ясен и отчетлив — е да бъдете напълно тихи и незабележими, докато изпълнявате задълженията си.

Всяко от момичетата около масата беше облечено в училищна униформа от добре прилягащ син вълнен жакет и пола. През зимата не беше толкова зле, но в този горещ юнски следобед костюмът беше непоносим. Изабел усети, че започва да се поти и никакво количество лавандула в сапуна нямаше да прикрие острата миризма на пот.

Тя се втренчи в необеления портокал, поставен в средата на чинията ѝ от лиможки порцелан. Приборите бяха идеално подредени от двете страни на чинията. Вилица за салата, вилица за основното ястие, нож, лъжица, нож за масло, вилица за риба. И така нататък.

— А сега — подхвана мадам Дюфур — вземете правилните прибори, тихо, s’il vous plaît [13] Моля (фр.). — Б. пр. , тихо и обелете портокала си.

Изабел взе вилицата и се опита да прободе дебелата кора, но портокалът подскочи и се изтъркули от позлатения ръб на чинията, която издрънча.

— Merde [14] По дяволите, проклятие (фр.). — Б. пр. — промърмори тя и грабна портокала, преди да падне на пода.

— Merde? — Мадам Дюфур се бе озовала до нея.

Изабел подскочи на стола. Mon Dieu, тази жена се движеше като змия в тревата.

— Пардон, мадам — промърмори Изабел, връщайки портокала на мястото му.

— Мадмоазел Росиньол — изрече мадам, — как е възможно две години да красите нашите зали и толкова малко да научите?

Изабел отново забучи портокала на вилицата. Лишено от грация — но ефикасно — движение. После се усмихна на мадам.

— Обикновено, мадам, провалът на един ученик е провал на учителя, неуспял да го научи.

Смаяни ахвания се разнесоха около масата.

— А — каза мадам. — Значи, ние сме причината все още да не можете да ядете портокал както е редно.

Изабел се опита да разреже кората — прекалено силно, прекалено бързо. Сребърното острие се плъзна по грапавата кора и издрънча шумно върху порцелановата чиния.

Ръката на мадам Дюфур се стрелна като змия; пръстите ѝ се увиха около китката на Изабел.

От единия до другия край на масата момичетата наблюдаваха.