Кристин Хана - Славея

Тя кимна и преглътна мъчително.

— Как ще намерим друго училище в тези времена?

Това бе сгодният момент.

— Искам да живея с теб, папа.

— С мен? — Той изглеждаше ядосан и изненадан. Но нима не беше нормално едно момиче да иска да живее с баща си?

Тя пристъпи към него.

— Бих могла да работя в книжарницата. Няма да ти се пречкам.

Пое дълбоко дъх и зачака. Внезапно какофонията от звуци се усили. Тя чу тропота на преминаващи хора, въздишката на перона под краката им, пляскането на крилата на гълъбите над главите им, бебешки плач.

Разбира се, Изабел.

Ела у дома.

Баща ѝ въздъхна отвратено и закрачи към изхода на гарата.

— Е — рече, оглеждайки се през рамо, — идваш ли?

Изабел лежеше върху одеяло, постлано върху дъхава трева, с отворена книга пред нея. Някъде наблизо пчела жужеше над разцъфнал цвят; приличаше на ръмженето на малък мотоциклет сред цялата тази тишина. Беше изключително горещ ден, седмица след като бе пристигнала у дома в Париж. Е, не точно у дома. Знаеше, че баща ѝ все още крои планове как да се отърве от нея, но тя не искаше да мисли за това в такъв прекрасен ден, когато във въздуха се разнасяше сладкото ухание на череши и зелена трева.

— Четеш прекалено много — рече Кристоф, дъвчейки стръкче трева. — Какво е това, любовен роман?

Тя се претъркули към него и затвори книгата. Беше за Едит Кавел [16] Английска медицинска сестра (1865–1915), участвала в нелегална мрежа за прехвърляне на военнопленници от Антантата в неутрална Нидерландия; арестувана през 1915 г., осъдена от военен съд за измяна и разстреляна. — Б. пр. , медицинска сестра от Голямата война. Герой.

— Искам да бъда герой от войната, Кристоф.

Той се засмя.

— Едно момиче? Герой? Абсурд.

Изабел се изправи бързо на крака и грабна шапката и белите си ръкавици от шевро.

— Не се сърди — ухили ѝ се той. — Просто съм уморен от приказките за войната. Освен това е факт, че по време на война жените са безполезни. Вашата работа е да чакате мъжете да се върнат.

Подпря буза на ръката си и се втренчи в нея през гъстите руси кичури, паднали върху очите му. В моряшкото спортно сако и широкия бял панталон той приличаше точно на това, което беше — привилегирован студент, несвикнал на никаква работа. Много студенти на неговата възраст доброволно бяха напуснали университетите, за да постъпят в армията. Не и Кристоф.

Изабел се изкачи по хълма и прекоси овощната градина към тревистата поляна, където бе паркиран неговият пакард с подвижен покрив.

Тя вече беше зад кормилото, със запален двигател, когато се появи Кристоф, стандартно красивото му лице бе плувнало в пот, а от ръката му висеше празната кошница за пикник.

— Просто я хвърли отзад — подхвърли тя с усмивка.

— Ти няма да шофираш.

— Напротив. Качвай се.

— Автомобилът е мой, Изабел.

— Е, за да бъдем точни, а аз знам колко са важни фактите за теб, Кристоф, той е на майка ти. И смятам, че жена трябва да кара автомобила на друга жена.

Девойката се опита да потисне усмивката си, когато той завъртя очи, промърмори „добре“ и се наведе да остави кошницата на седалката зад Изабел. Сетне, движейки се преднамерено бавно, за да подчертае примирението си, заобиколи колата отпред и се настани на седалката до нея.

Веднага щом вратата се затвори, тя превключи скоростите и натисна педала на газта. Колата се поколеба за секунда, преди да се втурне напред, сред прах и дим, докато набираше скорост.

— Mon Dieu, Изабел. Намали!

Тя задържа с една ръка сламената шапка, за да не хвръкне от вятъра, а с другата стисна волана. Забави леко скоростта, докато минаваше покрай останалите коли.

— Mon Dieu, намали — повтори той.

Със сигурност трябваше да знае, че тя нямаше намерение да се подчини.

— В наше време една жена може да отиде на война — заяви Изабел, когато парижкият трафик най-после я принуди да кара по-бавно. — Бих могла да шофирам линейка. Или да помагам да се разбиват тайните шифри. Или да омая врага да ми издаде секретните местоположения или планове. Спомняш ли си онази игра…

— Войната не е игра, Изабел.

— Смятам, че го знам, Кристоф. Но ако започне война, мога да помагам. Това е, което казвам.

На булевард „Адмирал дьо Колини“ се наложи да натисне спирачки, за да не се блъсне в един камион. Конвой от „Комеди Франсез“ [17] Френски драматичен театър, основан през 1680 г. в Париж от Луи IV; утвърждава естетиката на класицизма, школа за актьорско изкуство. — Б. пр. потегляше от площада пред Лувъра. Всъщност навсякъде имаше камиони и униформени жандарми, които регулираха движението. Чували с пясък бяха струпани пред няколко сгради и паметници, за да ги защитят от нападението — каквото все още нямаше, откакто Франция бе обявила война.