Кристин Хана - Славея

Защо имаше толкова много френски полицаи наоколо?

— Странно — промърмори Изабел и се намръщи.

Кристоф проточи врат, за да види какво става.

— Местят съкровищата от Лувъра — каза той.

Изабел видя пролука в трафика и ускори. За нула време тя пристигна пред книжарницата на баща си и спря колата.

Махна за довиждане на Кристоф и хлътна вътре. Помещението беше дълго и тясно, стените от пода до тавана бяха опасани с лавици, пълни с книги. През годините баща ѝ се бе опитал да увеличи площта на магазина, монтирайки отделни стелажи за книги. В резултат на „подобренията“ се бе образувал лабиринт. Коридорите с рафтове се разклоняваха наляво и надясно, навлизайки все по-навътре. В дъното се намираха книгите за туристите. Някои стелажи бяха осветени, други — потънали в сенки. Нямаше достатъчно електрически контакти, за да се освети всяка ниша и скрито кътче. Но баща ѝ знаеше всяко заглавие върху всеки рафт.

— Закъсня — рече той и вдигна глава от бюрото в дъното. Работеше нещо с печатарската преса, навярно печаташе една от книгите си с поезия, които никой никога не купуваше. Късите му пръсти бяха изцапани с мастило. — Предполагам, че за теб момчетата са много по-важни от работата.

Тя се плъзна на стола зад касата. През седмицата, откакто живееше с баща си, Изабел бе решила да не влиза в спор с него, макар че това примирение я разяждаше. Тя потропа нетърпеливо с крак. Думи, фрази — извинения — напираха да бъдат изречени на глас. Едва се сдържаше да не му каже как се чувства, но знаеше колко силно той искаше да я отпрати, затова премълча.

— Чу ли това? — попита той по някое време.

Нима бе заспала?

Изабел се изправи. Не бе чула баща си да приближава, но сега той бе до нея, смръщил лице.

Със сигурност звукът беше странен за една книжарница. От тавана се посипа прах; рафтовете леко се разклатиха, издавайки звук като тракащи зъби. Сенки преминаха върху витрините на входа от оловно стъкло. Стотици сенки.

Хора? Толкова много?

Папа отиде до вратата. Изабел се изхлузи от стола и го последва. Когато той отвори вратата, тя видя тълпите, хукнали надолу по улицата, изпълвайки тротоарите.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори баща ѝ.

Изабел се промуши покрай него, проправяйки си с лакти път в тълпата.

Един мъж се блъсна в нея толкова силно, че тя се препъна, но той дори не се извини. Хора тичаха покрай тях.

— Какво е това? Какво става? — попита тя червендалест, задъхан мъж, който се опитваше да се измъкне от множеството.

— Германците влизат в Париж — отвърна той. — Трябва да бягаме. Участвах в Голямата война. Знам…

Изабел изсумтя пренебрежително.

— Германците в Париж? Невъзможно.

Мъжът хукна, клатушкайки се наляво и надясно, лъкатушейки в тълпата, докато свиваше и отпускаше юмруци.

— Трябва да се приберем у дома — каза папа, докато заключваше вратата на книжарницата.

— Това не може да е истина — заяви Изабел.

— Най-лошото винаги е истина — отбеляза мрачно той. — Стой близо до мен — додаде, докато се придвижваше сред навалицата.

Изабел никога не бе виждала такава паника. Нагоре и надолу по улицата светваха лампи, автомобили потегляха, врати се затръшваха. Хората си крещяха един на друг, протягаха ръце, опитвайки се да не се изгубят сред мелето.

Изабел не се отделяше от баща си. Хаосът по улиците ги забави. Тунелите на метрото бяха прекалено претъпкани, за да се доберат до перона, затова се наложи да вървят пеша през целия път. Свечеряваше се, когато най-после се добраха до вкъщи. Когато стигнаха пред тяхната сграда, баща ѝ успя да отключи вратата чак от втория път, толкова силно трепереха ръцете му. След като влязоха, подминаха клатещия се асансьор и забързаха нагоре по стълбите до петия етаж, където беше апартаментът им.

— Не пали лампите — заповяда грубо баща ѝ, когато отвори вратата.

Изабел го последва във всекидневната, мина покрай него и се приближи до прозореца. Повдигна края на черната завеса, затъмняваща прозореца, и надникна навън.

Отдалеч се дочу монотонно бръмчене. Усили се и прозорците задрънчаха, като бучки лед в чаша.

Изабел чу силен свистящ звук само секунди преди да види черната флотилия в небето, като ято птици.

Самолети.

— Швабите — прошепна баща ѝ.

Германците.

Немски самолети, летящи над Париж. Свистящият звук се усили, заприлича на женски писък и после някъде — може би във втори градски арондисман [18] Най-големите френски градове са разделени на общински арондисмани (съответстващи на градските райони в България). — Б. пр. , помисли си тя — експлодира бомба сред ярко, зловещо зарево и лумна огън.