Кристин Хана - Славея

— Те нямат значение сега — отвърна Изабел импулсивно, но миг по-късно съжали, че не е премълчала.

Мадам се изправи.

— Тук никога не е било подходящо място за теб, но…

— Баща ми би ме изпратил където и да е, стига да се отърве от мен — прекъсна я Изабел.

Предпочиташе да изтърси истината, пред поредната лъжа. Беше научила много уроци, докато шестваше из училища и манастири, които вече повече от десет години я приютяваха — но най-вече бе научила, че трябва да разчита единствено на себе си. Със сигурност баща ѝ и сестра ѝ не се брояха.

Мадам погледна девойката. Ноздрите ѝ едва забележимо се издуха — знак за любезно, но укоризнено неодобрение.

— За един мъж е трудно да загуби съпругата си.

— За едно момиче е трудно да изгуби майка си — усмихна се Изабел дръзко. — Аз изгубих и двамата си родители, нали? Единият умря, а другият ми обърна гръб. Не мога да кажа кое от двете беше по-болезнено.

— Mon Dieu, Изабел, винаги ли трябва да говориш това, което мислиш?

През целия си живот Изабел бе чувала този упрек, но защо трябваше да си сдържа езика? И без това никой не я чуваше.

— И така, днес заминаваш. Ще телеграфирам на баща ти. Томас ще те заведе на гарата.

— Довечера? — примигна Изабел. — Но… папа няма да ме иска.

— Ах. Последствията — въздъхна мадам. — Може би сега ще разбереш, че трябва да се замисляш за тях.

Изабел отново пътуваше сама във влака, на път към неизвестността.

Взираше се през прашния мръсен прозорец към преминаващия пейзаж: зелени ливади, червени покриви, каменни къщи, сиви мостове, коне.

Всичко изглеждаше както винаги и това я изненада. Войната приближаваше и тя си представяше, че ще е сложила своя отпечатък върху провинциалната гледка — тревата ще е променила цвета си, дърветата ще са изсъхнали или птиците ще са подплашени, но сега, докато седеше във влака, отнасящ я към Париж, тя видя, че всичко изглеждаше както обикновено.

На Лионската гара, разпростряна на голяма площ, локомотивът на влака изпухтя и спря. Изабел се протегна към малкия куфар в краката си и го сложи в скута. Докато наблюдаваше пътниците, които се точеха покрай нея към изхода на вагона, въпросът, който досега бе избягвала, изникна неумолимо.

Папа.

Тя искаше да вярва, че той ще я посрещне с радост у дома най-накрая, че ще протегне ръце и ще произнесе с обич името ѝ, както го правеше Преди, когато маман беше спойката, която ги държеше заедно.

Втренчи се в износения куфар.

Толкова малък.

Повечето от момичетата в училищата, които бе посещавала, пристигаха с цяла колекция сандъци, превързани с кожени ремъци, украсени с декоративни гвоздеи. Те държаха фотографии върху бюрата си, дреболии за спомен върху нощните шкафчета и албуми със снимки в чекмеджетата.

Изабел имаше само една рамкирана фотография на жената, която искаше да си спомни, но не можеше. Когато се опитваше, всичко, което изникваше в съзнанието ѝ, бяха само размазани образи на плачещи хора, лекаря, клатещ глава, и майка ѝ, която мълвеше нещо за това, че трябва здраво да държи ръката на сестра си.

Сякаш това щеше да помогне. Виан побърза да изостави Изабел, също като папа.

Осъзна, че е останала последна във вагона. Стисна куфара с облечената в ръкавица ръка, плъзна се от седалката и излезе от купето.

Перонът беше пълен с хора. Влаковете бяха строени в извити редици, пушек изпълваше въздуха, носеше се на големи кълба към високия сводест таван. Някъде изсвири локомотив. Големите железни колела започнаха да се въртят. Перонът потрепери под краката ѝ.

Баща ѝ се отличаваше, дори сред тълпата.

Когато я забеляза, тя видя как лицето му за миг се сгърчи от раздразнение, сетне по него се изписа мрачна решителност.

Той беше висок мъж, най-малко метър и осемдесет и осем, но се бе прегърбил след Голямата война. Или поне Изабел така помнеше някой да казва. Широките му рамене бяха увиснали, сякаш не можеха да понесат тежестта на мислите му. Оредяващата му коса беше посивяла и несресана. Имаше широк, плосък нос, като шпатула, а устните му бяха свити в тънка линия, сякаш му бе хрумнала някаква мисъл. В този горещ летен ден той беше облечен с бяла смачкана риза, с навити до лакътя ръкави; вратовръзката висеше разхлабена около протритата яка, а панталонът от рипсено кадифе се нуждаеше от пране.

Тя се опита да изглежда… зряла. Може би това искаше той от нея.

— Изабел.

Девойката стисна куфара с две ръце.

— Папа.

— Изритаха те от поредното училище.