Виктория Александър: Идеалната съпруга

За всичко беше виновен онзи идиот Фитцджералд. Тя трябваше да се досети, че дребният мъж със свинското лице, който се лигавеше над ръката й, когато я поздравяваше, щеше да й донесе нещастие. Тя все още не можеше да си обясни защо го беше оставила да движи финансовите й дела след смъртта на баща му.

Старият Фитцджералд беше мъж с голям опит в бизнеса и със силна интуиция. Той беше управлявал дискретно делата й в продължение на девет години до смъртта си и беше превърнал първоначалната й инвестиция в значително, дори голямо, състояние. И — въпреки пола й — той се бе вслушвал в предложенията и желанията й и бе приемал финансовата й проницателност. Но само за една година след смъртта на бащата, глупавият му син беше пропилял средствата й, оставяйки й дребната сума, която се виждаше на документите пред нея.

Някакъв слаб глас непрестанно й повтаряше, че може би вината за всичко това не беше само на младия Фитцджералд. О, първоначално бе държала под контрол инвестициите си, но с времето вниманието й се беше насочило другаде. Сабрина неохотно си призна, че ако беше упражнявала по-силен контрол, вместо да обръща внимание най-вече на дъщеря си, това никога нямаше да се случи.

Тя обаче смяташе, че парите й бяха похарчени добре. Белинда заслужаваше най-доброто. Пък и поетият риск бе донесъл добро възнаграждение. Белинда беше влюбена и желаеше да се омъжи за един очарователен младеж от добро семейство. Той беше наследник на внушителна титла и семейно богатство, което беше едновременно огромно и стабилно; Сабрина бе поразпитала дискретно, за да се увери в това. Тя не искаше животът на дъщеря й да бъде застрашен от липсата на пари или нуждата от тях — както се бе случило с нея някога.

Бракът, който щеше да осигури щастието на дъщеря й, беше точно това, което правеше настоящите й финансови трудности толкова неприятни. Една сватба означаваше осигуряването на зестра, която отговаряше на социалното положение на Сабрина и на покойния й съпруг, зестра, достойна за вдовицата на маркиз Станфорд. Ха! Внушителна титла, но с нея и с половин крона в добавка можеше да си наеме само карета, която да я разходи из града, и нищо повече.

Тя нямаше никаква представа откъде щеше да намери средствата, необходими за зестрата на дъщеря й. Малко бяха достойните начини, по които една жена можеше да спечели пари. Разбира се, ако тя самата се омъжеше, това щеше да реши всичките й проблеми. Повечето, ако не и всички, жени, които познаваше, се бяха омъжили заради положение и богатство. Все пак бракът само по финансови причини й се струваше отвратителен. Тя определено не се беше омъжила за пари първия път. Животът й щеше да бъде много по-лесен, ако беше направила противното. Дъщеря й също нямаше да се омъжи за пари. Въпреки това, наличието на значително състояние беше ако не изискване, то поне една приятна премия.

Сабрина въздъхна и отблъсна стола си от бюрото. Утре щеше да има достатъчно време да се върне към тревожните си финансови проблеми. Достатъчно време да се справи с паниката, която се опитваше да я обземе. Довечера двете с Белинда щяха да присъстват на соаре в дома на бъдещия й зет. Неговото семейство беше дало съгласието си за брака, въпреки че той все още не беше обявен официално. Сабрина очакваше тази вечер най-сетне да се срещне с бащата на зет си.

Граф Уайлдууд беше добре познат в дипломатическите и правителствените кръгове, но Сабрина никога не го беше срещала и си признаваше, че изпитва любопитство по отношение на този мъж. Според клюките той имаше репутация на голям женкар. Сабрина отказваше да мисли, че това беше нещо лошо. В крайна сметка, нейният съпруг също бе бил женкар, преди да се ожени за нея, а всички знаеха, че превъзпитаните женкари се превръщаха в най-добрите съпрузи. Синът й харесваше, така че сигурно щеше да хареса и бащата.

Тя стана, хвърли още един изпълнен с отвращение поглед към документите на бюрото, поклати раздразнено глава и се помоли всичко да се оправи. Оптимизмът, който бе част от нейната природа, се върна и тя се усмихна. Последния път, когато се бе изправила пред такава финансова криза, всичко се беше оправило. Но решението, което й бе позволило да се справи с кризата преди толкова много години, нямаше да й свърши работа този път. Истината беше, че тя не можеше да започне отново да се занимава с контрабанда.

Нежеланието й да се върне към този бизнес нямаше нищо общо с незаконността на тази дейност. Тук не ставаше въпрос за морал или съвест. Сабрина беше преди всичко реалист. Войната бе свършила и повечето стоки се продаваха свободно, така че вече нямаше нужда от контрабанда.