Виктория Александър: Идеалната съпруга

— Затваряй си устата — сряза го нетърпеливо друг глас. — Не искаме той да ни разпознае, ако отново ни срещне по-късно.

— А ще има ли по-късно? — попита пленникът на висок глас, със силата на човек, който знаеше, че няма какво да губи.

Някъде край него се чу женски смях.

— Винаги има по-късно, милорд. — Женският глас беше тих и леко дрезгав.

Може би поради влажния въздух, може би поради начина, по който говореше тя, той с удивление осъзна, че гласът й накара кръвта му да закипи и беше достатъчно умен, за да разбере, че това не се дължеше само на факта, че най-сетне се намираше близо до онова, което беше търсил толкова дълго. Преследването на тази жена се беше превърнало в мания за него. Сега той бе осенен от една невероятна мисъл. Колкото и непочтено и абсурдно да звучеше това, той желаеше единствено да обладае тази жена. След това можеше да й сложи оковите.

— Страхувам се обаче… — Той долови слаб аромат край себе си. — Страхувам се, че за нас няма да има по-късно.

— О? — Той повдигна вежди под превръзката на очите си.

— Уви, милорд. — Тя въздъхна и звукът му се стори ужасно възбуждаш. Гласът й сякаш го обгръщаше. — Вие твърде много затруднихте скромните ни усилия. Довечера ще бъде последният ни удар.

Той почувства леко докосване под дясното си ухо.

Хладни, нежни пръсти, леки и възбуждащи, се плъзнаха по белега, който преминаваше отстрани на врата му. Обикновено яките и вратовръзките му го прикриваха, но днес той не беше облечен както обикновено. Неочакваното докосване предизвика сладка тръпка по тялото му.

— Почетен знак ли, милорд?

— Просто спомен от детството. — Той сви безгрижно рамене, опитвайки се да овладее неочакваните си реакции на близостта на тази жена. — Но не си въобразявайте, че дори ако прекратите дейността си, ще спра да се опитвам да заловя вас и хората ви.

Тя се разсмя отново.

— Вие не сте глупак, милорд. Доказахте това достатъчно добре по време на малката ни игра с вас през последните няколко седмици. И аз съм уверена, че вече сте осъзнали, че ако ние прекратим дейността си, шансовете ви да ни откриете са нищожни. Или по-скоро нулеви.

Тя беше права. Ако контрабандистите се пръснеха, те просто щяха отново да се влеят в ежедневния живот на селото. Щяха да изчезнат. Мъжът почувства раздразнение. Тя щеше да изчезне. А провалът беше единственото нещо, което той не можеше да си позволи.

— Предупреждавам ви, че не приемам лесно поражението.

— А аз, милорд — ароматният й дъх погали лицето му, — не го приемам изобщо.

Тя замълча и той се зачуди дали жената също усещаше напрежението между тях. Дъхът й отново погали лицето му и устните й леко докоснаха неговите. Той се стресна и неволно се изви към нея. Устните й се разтвориха и езикът й подразни вътрешния ръб на устата му. Той бе обзет от желание. Мозъкът му работеше трескаво. Каква беше тази жена, че се целуваше толкова смело? Може би… това вече нямаше никакво значение.

Устните й се отдръпнаха и той бе изпълнен от разочарование.

— Повече от всякога съжалявам, милорд, че за нас няма да има по-късно. — Тя въздъхна. — Само сега, само този момент. — След това ти заговори делово: — Тази нощ имаме много работа. Затова, мой очарователен пленнико, ще ви пожелая сбогом.

— Какво ще… — В последния миг на съзнание, преди да бъде обгърнат от тъмнината, предизвикана от втория за тази вечер удар с нещо тежко по главата, той също изпита съжаление… че за тях нямаше да има по-късно.

— По — дяволите! — измърмори Сабрина Уинфийлд и се втренчи ядосано в обидните документи пред себе си.

Тя забарабани отнесено с пръсти по старото махагоново бюро и прегледна отново пръснатите върху него документи. Вече й беше ясно, че нямаше никаква надежда. Счетоводните книги и инвестиционните отчети показваха лоша картина.

— Проклятие! — Тя изпъшка и хвърли бърз поглед на затворената врата, която водеше към библиотеката й. Не можеше да позволи слугите или — още по-лошо — дъщеря й да я чуят как говори като обикновена жена от улицата. Но през всичките тези години, през които тя беше живяла така, както се очакваше от жена с нейното положение, никога не бе усетила нещо по-удовлетворяващо от една хубава ругатня. Насаме, разбира се.

Сабрина се върна към документите пред себе си. Все още разполагаше с достатъчно средства, които щяха да й позволят да води почтен живот, въпреки че щеше да й се наложи да се лиши от някои неща. За нещастие, лишения бе дума, която тя не приемаше лесно.