Сандра Браун - Копринената паяжина

— Да, мадам.

Всяко лято сред лагеруващите винаги имаше поне едно дете, което й въздействаше много по-силно емоционално, отколкото останалите. Този път това дете беше Джейми.

Беше по-дребен от другите, несръчен, затворен в себе си. Игрите не му се удаваха и обикновено го избираха последен, когато се разделяха на отбори. Но той страстно обичаше да чете и рисуваше най-добре от всички. Тъмните му влажни очи грабнаха сърцето на Катлийн още при първата им среща и за нея, но въпреки усилията й да не показва предпочитания, Джейми заемаше специално място.

Катлийн стана и тръгна, подмамена от водата. Седна на мокрия пясък, събу спортните си обувки и късите чорапи. Напълни шепи със студена вода и обля уморените мускули на краката си. Усети как я обсебва неочаквано образът на Ерик Гуджонсън.

Двайсет и пет годишна вече, Катлийн се беше срещала с много мъже, беше си въобразявала, че е влюбена в някои от тях, но избягваше интимния контакт. Всъщност не беше ли това истинската причина, поради която бягаше?

Силен смях я върна към действителността и тя бързо погледна ръчния си часовник. Пет без десет!

Наду сребърната свирка, която висеше на врата й, вързана със синя панделка. Децата излязоха с протести от водата, струпаха се на покритата с камъчета плитчина и си обуха спортните обувки. Банските останаха върху тях, за да ги изсуши слънцето, докато се приберат в бунгалата. Всяко дете си прибра дрешките, Катлийн също се обу и подреди протестиращата група деца в сравнително права редичка за изкачване по хълма.

Запя песен с безкраен брой стихчета и децата с удоволствие я подеха, вървейки бавно по стръмния склон. И Катлийн отново се зачуди вътре в себе си на силната си любов към тези живописни места. Покритият с червен чакъл път към Маунтин Вю Инкампмънт ги облъхваше с горещи изпарения, всяка крачка вдигаше прах, но никой не би и помислял да се правят тротоари и по този начин да се нарушава естествената красота на планинската местност. Администрацията на лагера беше взела мъдрото решение да остави околността колкото е възможно дива и непокътната. За децата от домовете за сираци в големите градове този лагер беше единственият им шанс за истински контакт с природата с естествен пейзаж, напълно различен от смазващото ги обкръжение от огромни сгради и бетон.

Всеки сезон тук имаше своя собствена, неповторима красота, но тъй като тази година пролетта беше необичайно дъждовна, сега планината радваше очите с истинско богатство от нюанси на зеления цвят — специфичния зелен цвят на дъба, чинара, на бряста и бора. Пълзящи растения обвиваха в зелени драперии дърветата, а земята под тях беше покрита с буен храсталак.

Кингс Ривър течеше надолу пълноводна и бърза. В плитчините й водата беше толкова прозрачна и чиста, че човек можеше без усилие да преброи камъчетата по дъното.

Катлийн обичаше всичко наоколо. Обичаше планината, дърветата и хората, които водеха обикновен, природосъобразен живот във фермите си сред тази пасторална среда.

Каква огромна разлика имаше между техния живот и нейния в Атланта, където ежедневието й беше белязано с постоянен стрес и безжалостно напрежение. Като доставчик на модно облекло за голям универсален магазин от нея се очакваше непрекъснато да взема решения. Задължението й беше да закупува стока за няколко отдела — младежко облекло, спортни дрехи за жени, луксозни рокли, палта, облекла за късния следобед, официални вечерни тоалети.

Но независимо от главоболията, свързани със специфичната й работа, тя беше свикнала с нея и я обичаше. И когато в началото на лятото подаде молба за напускане, приятелите и колегите й бяха истински изненадани.

— Кати, кажи на Алисън да престане да ме спъва. Прави го нарочно — оплака се покритата с лунички Грейси.

Катлийн се върна с трепване в настоящето и реагира автоматично:

— Алисън, как ще ти се хареса, ако аз започна да те спъвам? Престани.

— Тя първа започна — заспори Алисън.

— В такъв случай защо не дадеш пример и не покажеш на всички, че можеш да бъдеш добра и великодушна, вместо да отговаряш със същото?

— Окей.

Жарките слънчеви лъчи се сипеха върху гърба на Катлийн и когато грубо изработената от кедрова дървесина врата на Маунтин Вю се появи пред очите им, тя използва тениската си, за да попие капчиците пот, които се стичаха между гърдите й.

Лагерниците бяха нервни и явно се нуждаеха от определената им почивка. Момичетата се разделиха от момчетата и уморено се отправиха към бунгалата си.