Сандра Браун - Копринената паяжина

— Следващото лято от сиропиталището ме изпратиха тук. Реагирах отрицателно на идеята — както впрочем реагирах на всичко по това време. Смятах, че всички, включително и Бог, се отнасят към мен крайно несправедливо. Но това лято целият ми живот се промени.

В гласа й звъннаха сълзи и тя отправи трепереща усмивка към Харисънови.

— Би Джи и Една не допуснаха да разруша живота си с озлобление и омраза. Научиха ме отново да обичам, като ме обградиха с любов тогава, когато бях най-отблъскваща. Отново започнах да се държа като нормално човешко същество, а не като ранено животно. Дължа им огромна благодарност и знам, че никога не ще мога да изплатя дълга си към тях.

— Ти си го изплатила хиляди пъти досега, Катлийн — Една погледна Ерик през сълзите в очите си. — Катлийн идваше при нас всяко лято, докато порасна твърде много, за да бъде лагерник. Когато стана студентка, предложихме й да идва при нас като възпитателка. Тъй като познава добре от личен опит болките и разочарованията на децата тук, тя се сближава с тях много полезно, отколкото всеки друг. Виждали сме я да постига чудеса дори и с най-отчуждени и трудни деца. Когато се освободи място в Съвета на директорите, предложихме го на Катлийн. Отначало отказваше, но ние настоявахме. И никой няма причини да съжалява за подобно решение. Миналата година съвсем сама събра достатъчно пари за монтиране на две баскетболни табла и на климатична инсталация в трапезарията.

Катлийн почервеня от тази според нея незаслужена похвала. Смущението й се усили, когато вдигна очи и срещна втренчения поглед на Ерик.

Усетил притеснението й, той насочи вниманието си към домакините.

— С удоволствие ще чуя повече за успеха ви тук, но точно сега умирам от глад. Ще можем ли да продължим разговора си в трапезарията?

— Ето едно момче по мой вкус! — възкликна весело Би Джи, като се изправи и плесна с ръце по бедрата си.

— Не разчитайте да разговаряте по време на вечеря, Ерик — предупреди Една. Малкото му име прозвуча леко и естествено. — Трапезарията ни не предразполага особено много към сериозни разговори.

Ерик се разсмя, хвана небрежно Катлийн за ръката и я поведе към вратата.

— Няма значение. За мен е важен и духът на лагера.

— О, ако търсиш духа на лагера ни, трапезарията е най-точното място — разсмя се Би Джи.

— Ще бъде ли нарушение на правилата, ако си внеса камерата в нея? — запита Ерик.

— За нас това няма никакво значение — отговори му Една. — Докато си тук, сам ще си определяш правилата.

— Благодаря ви, госпожо Харисън.

— Една — поправи го тя.

Погледна я с усмивка, която можеше да украси корица на списание.

— Една, ще изтичам само до колата си и ще се присъединя към вас след минутка. Запазете ми място на опашката, Би Джи.

— Непременно. Катлийн, защо не придружиш Ерик? Така ще бъдем сигурни, че няма да се лута в погрешна посока.

Катлийн отвори уста да протестира, но нима можеше да каже нещо, което да не прозвучи неучтиво? Неизвестно защо, не й се искаше да остава сама с Ерик. Може би защото чарът му прекалено силно й напомняше за Дейвид Рос. Или, както Ерик сам беше предположил, защото по принцип се отнасяше с подозрение към журналистите изобщо. В програмата на Маунтин Вю нямаше нищо скрито и може би защото лагерът й беше толкова скъп, настръхваше при мисълта, че някой може да започне да ровичка за скандал там, където няма такъв.

— Вие двамата побързайте — иначе ще си останете гладни. Няма да разрешим на никой да получи втора порция, докато вие не си вземете полагаемото — пошегува се Една.

Би Джи и Една се отправиха към трапезарията, хванати под ръка.

— Къде е колата ви? — запита Катлийн.

— Паркирана е до бунгалото ми.

Тя се обърна и пое по пътечката между дърветата към бунгалата, определени за гости.

Не беше далече, но докато стигнаха до паркирания му блейзър, остана без дъх. Може би защото извървя разстоянието прекалено бързо. Той, изглежда, усещаше, че не се чувства добре с него. Докато отваряше капака на багажника, стори й се, че вижда трапчинка на бузата му, прикрита отчасти от мустаците.

Той отвори черна пластмасова кутия, извади от нея патрон за видеокамерата. Катлийн никога не беше виждала отблизо видеокамера и беше заинтригувана против волята си.

— Ще можеш ли да носиш това? — Той посочи с глава нещо като дълга кръгла чанта.

— Разбира се — отговори тя веднага, протегна ръка и едва не я изкълчи, когато се опита да я вдигне. Не очакваше, че чантата е толкова тежка.