Сандра Браун: Копринената паяжина

Когато зелените й очи се срещнаха директно с неговите, в долната част на тялото си почувства странно усещане на потъване — едновременно вълнуващо и тревожно.

— Изглеждате по-подходящ за заснемане на тежки природни бедствия и кървави сблъсъци.

Той сви неопределено рамене.

— Отивам там, където ме изпратят.

— Надявам се, че не очаквате особено много от нас, защото иначе ще бъдете разочарован. В живота ни няма нищо необикновено.

— Не съм и имал подобни илюзии. Защо всъщност говорите така? Нямате ли доверие на журналистите? — Наведе се леко напред, с усмивка, само частично прикрита от мустаците му, и прошепна: — Или може би на мъжете изобщо?

С глас, хладен като израза на лицето й, Катлийн каза:

— Трябва да изкачите хълма и да завиете наляво. Карате направо, докато стигнете главната външна врата. Административната сграда е непосредствено зад нея, а вдясно е офисът. В него ще намерите Една или Би Джи.

— Благодаря — все още с предизвикателна усмивка, той се отправи с небрежна походка към паркирания си блейзър.

Катлийн не можеше да намери логично обяснение на раздразнителността си през остатъка от следобеда, въпреки че съумяваше да се справи с децата с присъщото си умение. По-голямата част от тях я обожаваха и я предпочитаха пред другите възпитатели. Тези чувства бяха взаимни.

Днес, поради някаква неясна за нея причина, от момента на срещата с Ерик Гуджонсън Катлийн беше избухлива и напрегната, искаше й се слънцето да слиза по-бързо към линията на хоризонта. В пет часа всички щяха да се отправят към бунгалата си за час почивка преди вечерта в голямата шумна трапезария.

Сега Катлийн седеше на брега на Кингс Ривър — река, която си пробиваше път през Озарк Маунтин в северозападен Арканзас. Беше си разрешила малка почивка под ласката на слънчевите лъчи, докато децата лудуваха в обградената с въже част от реката. Внимаваше за тях, следеше ги с очи, но все пак можеше да се поотпусне малко и да ги остави на собствените им игри в прозрачната вода.

Въздъхна дълбоко и затвори за миг очи, за да ги предпази от заслепяващото отражение на слънчевата светлина върху водната повърхност. Обичаше това място. Прекарваше отпуската си тук всяко лято и престоят в лагера беше празник за нея и помощ за приятелите й, семейство Харисън. Тя с радост работеше като възпитателка.

В продължение на шестдесет дни Катлийн Хейли, доставчик на модни стоки за универсалния магазин на Мейсън в Атланта, преставаше да съществува. Оставяше зад себе си бясното напрежение, с което живееше през другите десет месеца на годината, и се сливаше с планинския въздух, подчинявайки се доброволно на режима на редовна храна, ранни часове на ставане и лягане и изтощителни физически натоварвания. Но въпреки строгия режим на лагера, работата в него я отморяваше и физически, и психически.

Малко млади жени, втурнали се да правят кариера, биха отделили от ценното си време, за да работят като възпитателки в детски лагер, но за Катлийн това беше задължаващ емоционален ангажимент. Познаваше добре от личен опит отчаяната нужда на тези деца от обич и внимание.

Ако беше по силите й да даде обратно поне една частица от онова, което тя самата беше намерила тук преди години, струваше си да отдава време и усилия.

— Хей, Кати, Роби е извън въжето.

Отвори очи и видя малкия доносник с обвинително насочен пръст към момчето, нарушило строгите нравила на къпането в реката.

— Роби! — извика Катлийн. Когато главата на малкия нарушител се показа над повърхността, Катлийн му отправи заплашителен поглед. Това беше достатъчно, за да го принуди да се гмурне обратно под въжето при другите. За да му докаже, че не се шегува, тя го предупреди:

— Ако още веднъж те видя извън това въже, с дните ти за плуване тук е свършено. Ясно ли е?

— Да, Кати — прошепна виновно момчето и наведе глава.

Катлийн се усмихна вътрешно — знаеше, че неодобрението й е достатъчно, за да укроти и най-буйните от децата.

— Защо не се упражняваш да стоиш на ръце в реката, както се опитваше оня ден? Я провери колко дълго можеш да издържиш под водата.

Очите на детето светнаха моментално — знаеше, че Кати е отново благосклонна към него.

— Окей! Гледай!

— Добре — тя му махна с ръка от брега и малчуганът започна да демонстрира трика си. — Джейми, благодаря ти, че ми насочи вниманието към Роби, но искам да знаеш, че не е много хубаво да се доносничи. Окей?

Слабичкото момче с тъмна коса и очи се оклюма малко, но й отговори с плаха усмивка: