Колийн Маккълоу: Дамите на Мисалонги

— Много ти благодаря. — Миси знаеше, че не е редно да постъпва по начин, толкова противоречащ на принципите в Мисалонги, но беше безпомощна пред страстта си към книгите. Смутено усмихната, тя тръгна към изхода заднешком и колкото се може по-бързо.

— Не си тръгвай още, скъпа — помоли я Уна. — Остани, нека си поговорим, моля те!

— Съжалявам, но наистина не мога.

— Хайде де, само една минутка! До седем часа тук е тихо като в гроб. Всички пият чай по домовете си.

— Честно ти казвам, Уна, не мога — каза Миси притеснено.

Но Уна настояваше упорито:

— Не, можеш.

Съобразявайки, че й е абсолютно невъзможно да откаже услуга на някого, пред когото е вече в дълг, Миси капитулира.

— Добре тогава, но само за минутка.

— Исках да разбера, дали вече си видяла Джон Смит — обясни Уна и оправи с искрящите си пръсти своя излъчващ сияние кок и неясно защо в очите А се появи някакъв блясък.

— Джон Смит? Кой Джон Смит?

— Човекът, който купи твоята долина миналата седмица.

Долината на Миси не беше точно нейна, разбира се — тя просто се простираше отвъд далечната страна на «Гордън Роуд», но Миси винаги беше мислила за нея като за своя и много пъти беше разказвала на Уна за желанието си да се разходи там. Лицето й помръкна.

— О, колко жалко!

— Глупости! Ако питаш мен, това е страшно хубаво. Крайно време беше някой да постави крак на прага на нечия Хърлингфордовска врата.

— Няма значение, никога не съм чувала за този Джон Смит и никога не съм го виждала — каза Миси и се обърна, за да си върви.

— Как така знаеш, че не си го виждала, след като не желаеш дори да поостанеш, за да чуеш как изглежда?

Изведнъж в главата на Миси изплува образът на непознатия в магазина на чичо Максуел; тя затвори очи и каза с повече решителност от обичайното:

— Той е много висок, здрав, с кестенява коса и кестенява брада с два бели кичура в нея, дрехите му са груби и ругае като войник. Лицето му е красиво, но очите — още по-красиви.

— Той е, той е! — изписка Уна. — Значи си го виждала! Къде? Разкажи ми всичко!

— Той дойде в магазина на чичо Максуел преди няколко минути и купи страшно много провизии.

— Наистина ли? Значи се премества в долината си. — Уна дяволито се усмихна на Миси: — Мисля, че това, което си видяла, ти е харесало, малка хитруша Миси!

— Да, хареса ми — призна Миси, изчервявайки се.

— И на мене ми хареса, когато го видях за пръв път — каза Уна с тон, който показваше, че очаква въпрос.

— Кога беше това?

— Преди векове. Всъщност, преди няколко години, мила. В Сидни.

— Ти го познаваш?

— И то много добре — въздъхна Уна.

Солидната порция романи през последния месец беше сериозно обогатила емоционалното образование на Миси и тя се почувства достатъчно уверена, за да запита:

— Обичахте ли се?

Но Уна се изсмя.

— Не, скъпа, единственото, в което можеш да бъдеш абсолютно сигурна, е, че никога не съм го обичала.

— От Сидни ли идва?

— И от много други места.

— Приятел ли ти е?

— Не. Беше приятел на съпруга ми.

Това вече наистина беше новина за Миси.

— О, извинявай, Уна! Не знаех, че си вдовица.

Уна отново се изсмя:

— Мила, не съм вдовица! Небето ми спести черния воал! Уолъс — мъжът ми — е все още много, много жив. Ще опиша най-добре покойния си брак, ако кажа че съпругът ми скъса както с него… така и с мен.

В целия си живот до този момент Миси никога не се бе срещала с разведен човек. Хърлингфордовци не разтрогваха браковете си, без значение дали са сключени на небето, в ада или пъкъла.

— Сигурно ти е било много трудно — промълви тя, амбицирана да не показва шока си, нито да се държи като стара мома.

— Мила, само аз си зная колко трудно ми беше. — Светлината, която Уна излъчваше, изчезна. — В действителност това си беше брак по сметка. За него — или по-скоро за баща му — изгодата бе в социалното ми положение, а за мен — в многото му пари.

— Обичаше ли го?

— Моят най-голям проблем, мила — и това ми е носило много неприятности — е, че никога не съм обичала някого, макар и с половината от любовта ми към себе си. — Тя направи гримаса и вътрешната й светлина отново изгасна, след като се бе появила за миг. — Имай предвид, че Уолъс беше много школуван в съответните неща и много представителен мъж. Но баща му… уф! Баща му беше едно ужасно човече, което миришеше на евтина помада и още по-евтин тютюн и нямаше представа за това, че на този свят има нещо, което се нарича маниери. Но го изгаряше амбицията да види сина си седнал точно на върха на пирамидата в Австралия, така че потроши маса време и пари, за да създаде един син, който би накарал всеки Хърлингфордовец да отскочи встрани при среща с него. А истината през цялото това време беше, че синът му харесва простия живот и не иска да седи на върха на каквато и да е пирамида, а само се опитва да покаже добра воля в тази насока, защото обича с някаква отчаяна обич този ужасен старец.