Джейн Остин - Разум и чувства

Доста хора биха чудили много по въпроса какво е направил Робърт, за да придобие наследствените права на първороден син, а още повече биха се чудили на въпроса с какво ги е заслужил. Но това остана загадка. Но никой не чу Робърт да се оплаква от начина си на живот, та да бъде заподозрян в недоволство от доходите си — той или бе оставил прекалено малко брат си, или пък бе взел за себе си прекалено много. И ако за Едуард може да се съди по готовността, с която изпълняваше всеки свой дълг, дори и най-незначителния, по нарастващата му обич към съпругата и дома, и по неизменно доброто му настроение, спокойно може да се приеме, че той бе не по-малко доволен от съдбата си и, също като брат си, за нищо на света не би искал да бъде на неговото място.

Както се очакваше, след женитбата си Елинор не се раздели със своите близки и къщата в Бартън бе станала почти излишна, тъй като майка й и сестрите й прекарваха по-голямата част от годината при нея. На мисис Дашууд й беше приятно да гостува в Делафорд, но до голяма степен посещенията й преследваха и една друга цел — желанието й да събере Мариан и полковник Брандън не бе отслабнало, макар и да не бе така явно изразено, както би предпочел завареният й син. Това бе една много скъпа за сърцето й цел. Тя гледаше на присъствието на дъщеря си като на съкровище и въпреки това искаше да се лиши от това съкровище, за да даде възможност на своя приятел да му се радва. Едуард и Елинор също искаха да видят Мариан като стопанка на имението, защото виждаха колко е нещастен полковникът и разбираха какво трябва да направят, за да може Мариан, по единодушното мнение на всички, да бъде наградата за преживените страдания.

С подобно съзаклятие срещу себе си, с ясното съзнание за добротата на полковника и за дълбоката му обич към нея, какво би могла да направи Мариан? Най-после в сърцето й трепна същата искра, но тя последна я забеляза.

Мариан Дашууд бе предопределена за необичайна съдба. Тя бе родена, за да открие измамността на своите убеждения и с поведението си да се противопостави на любимите си принципи. Тя бе родена, за да преодолее една силна любов, която я бе обсебила в такава напреднала възраст като седемнайсет години, и бе дала доброволно ръката си на друг, ръководена единствено от огромното си уважение и приятелските чувства към него. И този друг, който бе страдал не по-малко от нея и по не по-различни причини, бе човекът, за когото две години преди това бе смятала, че е прекалено възрастен за семейство, и който все още бранеше здравето си с помощта на фланелена жилетка!

Но нещата стояха точно така. На времето тя се ласкаеше от мисълта, че един ден ще се принесе в жертва на неустоима страст, но, вместо да се отдаде на страстта, вместо да предпочете да си остане неомъжена и да се задоволи с уединение и учене, след трезва и спокойна преценка реши, както се оказа, на деветнайсет години, да се поддаде на една нова любов, да поеме нови задължения в съвършено различна къща и да стане съпруга, стопанка на дома и покровителка на селото.

Полковник Брандън беше толкова щастлив, колкото заслужаваше според всички онези, които много го обичаха. Мариан беше утехата за всичките му минали страдания и нейната обич и присъствие го съживиха отново и възвърнаха бодростта на духа му. За Мариан беше щастие да направи него щастлив и това бе толкова очевидно, колкото и приятно за всичките им приятели. Мариан не можеше да обича половинчато и след време сърцето й бе така предано на нейния съпруг, както някога бе отдадено на Уилъби.

Уилъби усети остра болка при вестта за нейната женитба, а и малко след това възмездието го сполетя с пълна сила под формата на опрощение от страна на мисис Смит, която си обясняваше неговата безхарактерност с женитбата му за жена с характер, и съвсем ясно му даде да разбере, че ако се бе отнесъл достойно с Мариан, можеше да бъде едновременно богат и щастлив. Не може да има съмнение в искреното му разкаяние за това, което бе сторил и за което бе сурово наказан, не можем да се съмняваме и в това, че много дълго му беше мъчно за Мариан и я ревнуваше от полковника. Но не можем да кажем, че той остана завинаги безутешен, че се откъсна от хората, че помръкна или пък умря от разбито сърце. Той се насилваше да прави едно или друго и често му се случваше дори да се позабавлява. Жена му невинаги беше в лошо настроение и домът му не беше вечно неуютен, пък и в отглеждането на кучета и коне, както и в различните спортове, откриваше не съвсем незначителни дози семейно щастие.