Джейн Остин - Разум и чувства

Първия месец след сватбата прекараха в имението на своя приятел, откъдето можеха да наблюдават довършителните работи по пасторската къща и да се намесят още на момента, ако това е необходимо — избираха тапети, определиха местата за декоративните храсти и дори измислиха как да направят кобилицата за кладенеца. Макар доста видоизменени, предсказанията на мисис Дженингс се сбъднаха — тя действително отиде на гости у Едуард и жена му още преди Архангеловден, и както се очакваше, там намери най-щастливата брачна двойка на света. Всъщност те не биха искали повече нищо, освен сватбата на полковника и Мариан, и малко по-добро пасбище за своите крави.

Почти всичките им роднини и приятели дойдоха да ги видят в първия им собствен дом. Мисис Ферърс дойде да нагледа щастието им, въпреки че почти се срамуваше задето му бе дала ход. Дори семейство Дашууд се охарчиха, за да им окажат чест с пристигането си чак от Съсекс.

— Не мога да кажа, че съм разочарован, скъпа моя сестро — каза Джон пред портата на Делафорд Хаус, докато се разхождаха една сутрин. — Това би било твърде прекалено, защото по всичко личи, че ти си една от най-щастливите млади жени на света. Но си признавам, че много ми се искаше да се обръщам към полковник Брандън със „зете“. Виждаш какви имоти има, земята, къщата, всичко е толкова внушително и много добре поддържано. А и горите! Никъде в Дорсетшир не съм виждал по-хубав дървен материал от този по склоновете над Делафорд. И макар че Мариан едва ли ще му хареса, съветвам те да я каниш по-често у вас — полковник Брандън стои повечето време, както разбирам, вкъщи, никой не знае предварително какво може да стане — като се виждат често и като няма никой наоколо — а ти можеш да направиш това заради сестра си, можеш просто да й осигуриш тази възможност… Е, разбираш какво искам да кажа.

Вярно, че мисис Ферърс дойде да ги види и дори се отнасяше към тях с благоприличието на престорена привързаност, но тя никога не ги обиди със своето предпочитание. То беше отредено за Робърт и неговото лекомислие, както и за лукавата му съпруга и беше спечелено едва след няколко месеца. Егоизмът и хитрините на Люси, които още от самото начало бяха подмамили Робърт и го бяха поставили в трудно положение, бяха и първото й средство за измъкването от това положение — при най-малката удала й се възможност Люси се разливаше в безконечни ласкателства, усърдни жестове на внимание, и прояви на изпълнена с почит смиреност. Всичко това не можеше да не примири мисис Ферърс с избора на сина й и Люси отново зае достойно мястото си на нейна любимка.

Като се има предвид как се увенчаха усилията й, поведението на Люси в тази история отначало докрай би могло да се дава за пример и насърчение, когато трябва да се отдаде дължимото на непрестанните грижи за собствения интерес, независимо от препятствията по пътя — тези грижи рано или късно биха извлекли от съдбата най-доброто, при това без особена саможертва — необходимо е само време и компромиси със съвестта. Първия път, когато Робърт отиде в Бартлетс Билдингс да се запознае и да говори с нея насаме, единствената му цел беше да изпълни молбата на брат си. Той искаше само да й внуши мисълта, че трябва да развали годежа, и тъй като, освен предполагаемата любов между двамата не се очертаваха никакви пречки, Робърт смяташе, че с един-два разговора може да постигне целта си. Тук обаче, и само тук, той много грешеше, защото, макар и да му бе дала известни надежди, че с времето неговото красноречие може да я убеди, все ставаше така, че бе необходима още една среща и още един разговор. Всеки път в края на посещението му тя започваше да се колебае и за да се разсеят тези съмнения, бе необходим още един половинчасов разговор. Така тя си осигури присъствието му, а всичко останало сякаш само се нареди. Вместо да говорят за Едуард, започнаха да говорят за Робърт — тема, по която той имаше да каже много повече, отколкото, по която и да е друга, и не след дълго се разбра, че тя изпитва към тази тема интерес, не по-малък от неговия. Така полека-лека се разбра, че той далеч превъзхожда брат си във всяко отношение. Робърт се гордееше със своето завоевание, гордееше се и с това, че бе надхитрил брат си и беше още по-горд при мисълта, че си позволяваше да се ожени без съгласието на майка си. Вече се знае какво стана по-нататък. Прекараха няколко щастливи месеца в Долиш, защото тя имаше много роднини, при които трябваше да се отбие, а и той си прерисува няколко планчета на прекрасни селски хижи. После се върнаха в града, подсигуриха си прошката на мисис Ферърс, като простичко я помолиха за това и подтиквана от Люси, мисис Ферърс не можа да им я откаже. Както може да се очаква, в самото начало Мисис Ферърс прости само на Робърт, а Люси, която не дължеше нищо на свекърва си и затова и с нищо не бе съгрешила пред нея, си остана непростена в продължение на няколко месеца. Но тя така постоянстваше в своята унизителна смиреност, в изпращането на поздрави и пожелания, в заклеймяването на обидата, която бе нанесъл Робърт на майка си и в изразяването на признателност за проявената към себе си грубост, че след известно време надменността на мисис Ферърс се смени с известна благосклонност, а много скоро се превърна в привързаност и дори в зависимост. За мисис Ферърс Люси бе станала толкова необходима, колкото бяха Робърт и Фани, и макар че никога не можа да прости от сърце на Едуард за това, че бе искал да се ожени за Люси, а Елинор я превъзхождаше по произход и по зестра, за нея говореха като за натрапница, а на Люси гледаха съвсем открито като на любимо дете. Те се установиха в града и мисис Ферърс щедро ги подпомагаше, бяха във възможно най-прекрасните отношения на света със семейство Дашууд и забравиха за старите вражди и прояви на ревност между Фани и Люси, за което спомогнаха и техните съпрузи — и с изключение на честите домашни караници между Люси и Робърт нищо не им пречеше всички да си живеят в една обща хармония.