Ейми Плъм: Саможертвата

Двамата се поклониха официално на Жан-Батист, след това се обърнаха към останалите и много тържествено кимнаха, за да приемат радушното посрещане. Момичето спря поглед на мен, след това го измести към застаналия отзад Венсан, отпуснал ръка на талията ми. Тя присви едва забележимо очи, преди да огледа множеството, след това видя познат и пристъпи напред, за да побъбрят. Жан-Батист я последва и заговори с жената до него.

Изглежда, речта беше приключила, затова потърсих Шарлот, за да разбера какво мисли тя за новото попълнение. Представянето им по време на прощалното парти на близнаците явно беше взето в последния момент.

Шарлот беше застанала в дъното на стаята заедно с Амброуз, който я беше прегърнал през раменете. Предположих, че я подкрепя както физически, така и морално. Макар тя да не изглеждаше изненадана, бе очевидно, че й струва огромни усилия да се усмихва.

— Отивам да поговоря с Шарлот — прошепнах на Венсан.

— Добре — отвърна той и я погледна, без да крие тревогата си. — Аз ще проверя дали Шарл се държи. — Наведе се, за да ме целуне по слепоочието, след това се отдалечи.

Тръгнах към Шарлот.

— Искаш ли да излезем на чист въздух — предложих аз.

— С удоволствие — отвърна тя и посегна да ме хване за ръката, с което се остави на моите грижи вместо на Амброуз. Не за пръв път се запитах как ще издържи в Южна Франция — на цели девет часа от най-близките си хора. Не се съмнявах в силата на Шарлот. Знаех, че при нужда мога да се облегна на рамото й. Сега обаче тя имаше нужда от приятелите, от които насила я откъсваха.

На излизане си взехме палтата и излязохме на леденостудения декемврийски въздух. Луната осветяваше вътрешния двор, огромния мраморен фонтан, в който се виждаше статуята на ангел, прегърнал жена. Още откакто я видях, я сравнявах с нас с Венсан. За мен личният символизъм бе толкова непоклатим, колкото и камъкът, от който бе издялана.

Двете с Шарлот седнахме на ръба на празния фонтан и се сгушихме една до друга, за да ни е по-топло. Прихванах я под ръка и я притеглих близо до себе си. Като се притиснах в нея, ми беше по-лесно да пренебрегна чувството на вина, че съм прекъснала връзката с приятелите си в Ню Йорк. През най-ужасния период от живота ми, когато скърбях за родителите си, бях изтрила имейл адреса си и не се бях свързвала с никого от тях.

— Ти не знаеше ли, че вашите… — поколебах се, защото търсех по-малко обидна дума от „заместници“ — че Виолет и Артур ще дойдат днес?

Шарлот кимна.

— Жан-Батист ми съобщи вчера. Каза, че не искал да се чувствам така, сякаш бърза да ни подмени с други. Виолет обаче била предложила да дойде, а той имал нужда от нея. Въпреки това ми е мъчно. Чувствам се… нежелана. Все едно съм наказана.

— Дори да имаш чувството, че е наказание, Жан-Батист увери всички, че не е, че никой не те отпраща. Шарл е допуснал грешка, макар и неволно. — Стиснах ръката й.

— Разбирам логиката на Жан-Батист. Ако нума замислят нещо голямо, за Шарл е опасно да бъде тук, както е нерешителен и объркан. Освен това той каза, че ти можеш да останеш, ако желаеш.

— Не мога да живея без Шарл — отвърна жално тя. — Той ми е близнак. Всичко досега сме преживели заедно.

Кимнах. Разбирах. Двете с Шарлот имахме много общо… без онази работа с безсмъртието. И двете бяхме преживели смъртта на родителите си. И двете бяхме останали само с по един брат или сестра, които ни свързваха с предишния живот. Аз си имах баба и дядо, разбира се, но сестра ми бе последната нишка, която ме свързваше с действителността. Въпреки че значението на думата „действителност“ се бе променила коренно за мен през последните няколко месеца.

— А ти познаваш ли другите? — полюбопитствах аз.

— Да. Всъщност никога не съм ги срещала, но всички са чували за тях. Те са част от „старата гвардия“. Ако си мислиш, че Жан-Батист е стар, те са направо престарели. До един са с аристократично поведение като него.

— Това е очевидно — разсмях се. — Виолет изглежда е загинала много млада.

Шарлот се усмихна.

— На четиринайсет. Баща й бил маркиз или нещо такова, а тя била придворна дама на Ана Бретанска. Загинала, докато спасявала живота на младата кралица по време на опит за отвличане.

— Кралица Ана ли? Че това е било през средновековието! — Опитах се да си припомня имена и дати от уроците по френски, но Шарлот ме изпревари:

— Загинала е някъде около 1500.

— Леле! Че тя е на повече от половин хилядолетие!

Шарлот кимна умислено.