Ейми Плъм: Саможертвата

— Знам.

— Просто е по-чувствителен от останалите — обясни тя и отново се приведе над тортата, и започна съсредоточено да рисува захарното цвете. — Това е животът им. Умират отново и отново заради нас, хората, след това ни оставят на съдбата ни. Та той е едва на петнайсет, за бога.

Усмихнах се тъжно.

— Жан, той е на осемдесет.

— Peu importe 3 3 Дребна работа (фр.). — Б.пр. . — И направи движение, сякаш отмяташе топка през рамо. — Онези, които умират млади, го понасят най-трудно. Баба ми казваше, че един от испанския им клан направил същото. И той бил на петнайсет. Накарал нума да го унищожат, също като Шарл. Само че тогава нещастникът успял.

Жан забеляза, че потръпнах, когато спомена древния враг на ревенантите, и макар че бяхме сами, тя сниши глас:

— За мен така е по-добре от другата крайност. Някои — малцина са — са толкова преситени от ролята, която играят в живота и смъртта на хората, че спасителните им мисии се превръщат в начин на оцеляване. Хората, които спасяват, не ги интересуват, важното е да задоволят страстта си. Предпочитам Шарл да е свръхчувствителен вместо студенокръвен.

— Затова си мисля, че заминаването ще му се отрази добре — уверих я аз. — Така ще се отдалечи от Париж и от хората, които е спасил. — Или не е спасил, напомних си аз и се замислих за фаталния инцидент с корабчето, което запрати Шарл по низходящата спирала. След като не успя да спаси живота на едно момиченце, той започна да се държи странно. Накрая се опита да извърши самоубийство, като по този начин, без да иска, предизвика нападение над братство. — Жан-Батист каза, че могат да идват на гости. Сигурна съм, че ще ги видим в най-скоро време.

Жан кимна колебливо при тези думи.

— Тортата стана много красива — похвалих я и смених темата. Обрах малко глазура от чинията и облизах пръста си. — А пък колко е вкусно!

Жан ме перна с шпатулата, доволна, че отново е поела ролята на майчински настроена домакиня.

— Да знаеш, че ще я съсипеш, ако продължаваш да цапаш така — разсмя се тя. — Върви да видиш дали Шарлот няма нужда от помощ.

— Това да не е погребение, хора. Нова година е и прощалното парти на близнаците. Да празнуваме! — Баритонът на Амброуз се разнесе из стаята с перленосива ламперия и предизвика развеселен смях сред елегантно облечените веселяци. Сто свещи хвърляха отблясъци от кристалните призми на свещниците и разпращаха точици отразена светлина из стаята по-добре от дискотопка.

Масите, подредени в краищата на залата, бяха отрупани с деликатеси, миниеклери, пълни с шоколад и крем с аромат на кафе, macarons 4 4 Малки крехки сладки с пълнеж, чийто основни съставки са бадемово брашно, белтъци и пудра захар, грешно навлезли в българския под името „макарони“. — Б.пр. , които се топяха в устата, поднесени в поне шест пастелни цвята, купища шоколадови трюфели. След обилната вечеря, която погълнахме току-що, нямах място за тези шедьоври на френското сладкарско изкуство. Безобразие. След като знаех, че ще има такива вкусотии, можех да пропусна хляба и френските сирена.

В другия край на залата Амброуз беше включил айпод към огромните високоговорители. Ухилих се, когато музика от ерата на джаза се понесе из залата. Въпреки че роденият край Мисисипи ревенант слушаше съвременна музика, слабото му място все още беше музиката, която помнеше от младостта си. Докато грубият глас на Луис Армстронг наелектризираше всички на дансинга, Амброуз прегърна Шарлот и я завъртя из залата. Сметановата й кожа и русата коса бяха пълна противоположност на кафявата му кожа и късо подстриганата черна коса.

Двамата бяха впечатляваща двойка. Щяха да бъдат, ако наистина бяха двойка. Шарлот копнееше да бъдат — нали сама ми призна. А пък Амброуз поради неизвестна за мен причина (най-вероятно и за него) не желаеше подобно нещо да се случва. Обичаше я като брат и това личеше по доволната му усмивка, докато я въртеше в ритъма на танца и я навеждаше ниско.

— Струва ми се забавно. Да пробваме и ние — прошепна глас досами ухото ми. Обърнах се и видях застаналия зад мен Жул. — Колко имена имаш на картата си за танци?

— Провери отново в кой век живееш, Жул — напомних му аз. — Вече не заявяваш предварително с кого ще танцуваш.

Той сви рамене и ми отправи най-флиртаджийската си усмивка.

— Ако обаче имах карта за танци, не трябваше ли първият танц да е запазен за гаджето ми? — пошегувах се аз.

— Не и ако го призова на дуел — отвърна на шегата той, огледа залата за Венсан, който ни наблюдаваше с лека усмивка. Намигна ми и поднови разговора си с Женвиев, забележително красив ревенант, от която навремето ревнувах, преди да разбера, че е щастливо омъжена.