Ромен Гари - Сияние на жена

Тъкмо слизах от таксито — докато отварях вратата, я блъснах — пакети, хлябът, яйцата и млякото се пръснаха по тротоара, и тъй се срещнахме под отегчено ръмящия дъждец.

Трябва да беше около моя възраст, плюс-минус няколко години. Лице, сякаш чакало косите да побелеят, за да спази обещанието, загатнато някога от младостта и приятните черти. Изглеждаше задъхана, сякаш бе тичала и се бе страхувала да не пристигне твърде късно. Не вярвам в предчувствията, но отдавна вече съм изгубил вяра в своето неверие. Разните му там „не вярвам вече“ също са някакъв вид убеденост, а няма нищо по-измамно.

Опитах се да събера остатъците от продуктите в краката си и за малко да падна. Сигурно съм приличал на палячо.

— Оставете…

— Съжалявам, съжалявам… Извинете ме…

Тя се смееше. Около очите й се изсичаха бръчки, а годините кацаха и заемаха местата си.

— Строшеното наистина не е много. Може къде-къде по-добре…

Тя вече се извръщаше, а аз се боях от най-лошото: че ще се пропуснем заради „добрия тон“, съблюдаването на условностите и правилната употреба на света.

Спаси ни шофьорът на таксито. Той се наведе към мен с лека усмивка на устните:

— Извинете, господине, улица „Бургон“, ако обичате…

— Но… ние сме на нея.

— А да знаете едно магазинче за цигари на ъгъла с улица „Варен“?

— Ей го.

— А какво чакате тогава, за да ми платите?

Разрових джобовете си. Нямах франкове. Всичко бях обменил на летището, а когато се опитах да мина с долари, бях уведомен, че „тука е Франция“. Не знаех какво да правя, и тя ми се притече на помощ, една жена с разчорлени побелели коси, облечена в широк сив шлифер, която плати таксито и се обърна към мен не толкова със загриженост, колкото с ирония:

— Май не върви, а?…

А пък аз си мислех, че погледнат отстрани, не се набивам много на очи. Не носех униформата си на бордови командир, но в очите на пътниците и екипажа винаги бях смогвал да запазя спокойния вид на сърцат човек, свикнал да се връща отдалеч. Бях добре сложен, както се казва: силни рамене и уверен поглед. С всяка изминала минута оставаше все по-малко от мен, но днес съществуват спукани гуми, които могат да издържат хиляди километри.

— Така е, госпожо, това е един от онези мигове, в които човек прибягва до свещеник, по възможност непознат — рекох.

Не бях успял да я развеселя. Очите ми просеха и тя сигурно го усещаше. Никога досега не бях изпадал в такава нужда. Когато по-късно попитах Лидия какво е помислила в тези няколко първи мига, тя се измъкна: „Мислех си, че съм заела сто франка на един напълно пиян тип и че повече никога няма да ги видя“. Истината е, че животът ни бе захвърлил в канавката, и единия, и другия, а това винаги се нарича среща.

— Вижте, искам да ви ги върна…

— Това наистина е без значение.

— Ще ви напиша чек, ако позволите…

Връщах се от „Роаси“. Бяха ме закарали на летището в ранния следобед, за да хвана самолета за Каракас, както се бяхме уговорили. Бях седнал в едно ъгълче с шапка над очите и лице към стената, стоях там и слушах съобщенията за заминаващите самолети. След седемнайсет години в „Ер Франс“, повечето от екипажите ме познаваха и исках да избегна срещи и приятелски въпроси. „Какви ги вършиш тук, и то като пътник? Хайде де, шест месеца отпуска. Май попрекали, а? Ами Яник? И откога пък си вземаш отпуска без нея?“ Бях толкова объркан, че всички решения веднага се превръщаха в напълно противоположни на себе си действия. Чух повикването за Каракас, пресякох залата, взех такси и дадох нашия адрес на улица „Варен“. Усетих се точно навреме и помолих шофьора да ме остави пред магазинчето за цигари на ъгъла. Прекалено близо беше, живеехме в този квартал от години и някой би могъл да ме разпознае. „В колко часа я оставихте? — В три следобед. Заминавах за Южна Америка и самолетът ми… — Видели са ви на улица «Варен» в пет и двайсет. — Да, върнах се. — И не сте се прибрал вкъщи? Все пак сте бил на две крачки. — Не, спрях се точно навреме. Всъщност, бяхме се разбрали… — Какво? — Нямам в какво да се упреквам. Нямаше какво друго да се направи. — В такива случаи, господине, човек няма низостта да остане жив. Елегантно избира да си пусне един куршум в главата.“ Винаги бях злоупотребявал с иронията в отношенията си със самия мен. Но ако се налагаше да изкарам още години наред, трябваше да свикна с този разпит. Той нямаше никога да престане. А всъщност единственото, в което можех да се укоря, е, че не хванах самолета. Не бях убиец, който се връща на местопрестъплението, самото това място е доста стар престъпник, още откак се върти около слънцето.