Ромен Гари - Сияние на жена

Стар блок на улица „Сен-Луи-ан-Ил“. На пощенската кутия — името й и „на третия вляво“. Качих се. Имаше червен мокет и сочни растения.

Тя отвори вратата и ме изгледа студено.

— Очаквах нещо такова. Влезте.

Холът бе много светъл. Кестените се издигаха до прозорците. Цветя, не на букети, които вероятно сама бе купувала. От другата стая мелодия на индианска флейта гризеше самотата. Задъхана и изнемощяла, сякаш излизаше от реанимацията. Тя взе шлифера ми, чантата и шапката, и ги отнесе някъде. Погледът ми взе да блуждае по стените, но тя сигурно пазеше снимките по-близо до себе си. Седнах в едно сиво-зелено кресло. Плюшено. Тя се върна и остана права.

— Нямате ли куче? — запитах. — Успокойте се, не се кандидатирам. Кучетата имат голям успех днес. Никога преди хората не са искали толкова от тях. Прочетох го в един вестник.

Тя ме гледаше внимателно, някак медицински, така да се каже. Това бе основателно любопитство, в случай че човек посреща непознат, който дава всички външни признаци на корабокрушение. Сигурно се питаше дали има други оцелели.

— Изглеждате като човек, когото цяла нощ са разпитвали в полицията. И, разбира се, нямате алиби. Сигурно не е това, но е все същото. Вие сте… преследван.

— Правилно.

— Преди малко, в кафето, ви доверих нещо… И вие скачате на първото срещнато нещастие. Добре сте разбрал. При мен също не е весело… Ако това може да ви утеши.

Бях се втренчил в синия мокет под краката си. Изпитвах желание да призная всичко.

— Спомняте ли си моя приятел от Лас Вегас в бара? Със стария сив пудел? Той се казва сеньор Галба и колекционира инфаркти. Притеснява се за кучето. Не иска то да остане само. А кучето не го изпуска от очи, сякаш знае. Тогава сеньор Галба се напорква и кучето го гледа тревожно… Мислех, че това може да ви заинтересува.

— Уцелихте. Имам магазинче за джунджурийки на улица „Бургон“. Но нямам къде да ви сложа. Ще заемете прекалено много място.

Тя отиде в съседната стая, пусна същата плоча, усили звука, сякаш за да ме отдалечи от себе си, и се върна.

— На сръбски това се нарича смрт и означава горе-долу същото като вашата индианска флейта. Сеньор Галба ми разкри това, тъй като е и полиглот. Сега, когато знаете всичко, вече мога да тръгвам…

Зачаках, но тя не каза нищо.

— Не съм пиян. И обичам една жена… Както може да се обича една жена… понякога. Мисля, че няма нужда да ви обяснявам, горе-долу сме на едни години…

— Аз съм на четиридесет и седем.

— Четиридесет и три — казах.

Видях как почти се изчерви.

— Откъде, по дяволите, знаете?…

— Човек винаги преувеличава. Играе си да си казва, че всичко е свършило. Слуша мелодии на индианска флейта. Живее сам, за да си докаже, че може. Но гледа един непознат, сякаш все още е възможно. И моля да отбележите, че знам и това: не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно. Две безнадеждности, които се срещат, това може и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко… Не съм дошъл тук, за да прося…

Лъжех и това също бе начин да прося. Тя тръгна към вратата и аз я последвах. Взех нещата си. Тя ми протегна ръка.

— Надявам се, че все пак ще се видим отново — казах аз с много коректен тон.

— Аз също се надявам.

— Дължа ви обяснение…

— Нищо не ми дължите. Пък и ще го прочета утре във вестниците.

Бях отвън. Тя ме погледна и разбрах, че едва сдържа сълзите си.

— А нямате вид на мръсник — каза тя със скършен глас и затвори вратата.

Трябваше да упорствам. Може би щеше да ми даде нещо.

На летището разлистих паспорта си. Тази година имах Африка, Австралия, двете Америки и визите все още бяха валидни. Слушах гласа на призрачните стюардеси и се колебаех между този в деветнайсет и петдесет и пет за Камерун, онзи в двайсет и три и петдесет за Екватора, в двайсет и два и десет за Бразилия и един хотел в „Монмартр“, където бих могъл да се затворя и да чакам края. Избрах деветнайсет и петдесет и пет за Яунде и екваториалната гора, смених билета си и отново седнах. Една стюардеса, която минаваше наблизо, ми хвърли любопитен поглед. Вероятно ме бе разпознала. „Я виж ти, преди малко видях командир Фолен… Блуждаеше, не се беше бръснал… Какво ли му става?“

— … Не искам да бъда играчка, която счупват, Мишел. Това е унизително. От определена точка нататък се превръща във въпрос на достойнство. Тръгвай, иди надалеч, както ми обеща. Това е. Сложи главата тук, у дома. Не се свирай в нещастието, не мисли през цялото време за мен, не желая да се превърна в гризач… Длъжна съм да те напусна. Ще бъда за теб друга жена. Иди при нея, намери я, дай й онова, което ти оставям, поне това трябва да остане. Без женско присъствие ти няма да можеш да преживееш тези часове, годините, онова изтръгване, зверството, което тъй ласкателно и толкова надуто наричаме „съдба“. С цялата си обич се надявам да я срещнеш и тя да се притече на помощ на онова, което не може, не бива да умре от нашата двойка. Това няма да означава да ме забравиш, няма да означава „да изневериш на паметта ми“, както набожно говорят хората, които кадят тамян на смъртта и отчаянието. О, не! Обратното, то ще бъде празненство, подсигурена щафета, хвърлена ръкавица към всичко, което ни стъпква. Потвърждение на безсмъртието. Тя трябва да ти помогне да се надсмееш на нещастието: от хилядолетия му засвидетелстваме твърде голямо „уважение“. Твърде смирено, твърде лесно прекланяме глави пред онова, което се отнася с нас тъй равнодушно и дивашки. За мен това е въпрос на женска гордост. Почти на оцеляване. Бунт, един вид борба за честта, отказ да се оставя да ме смачкат. Тази непозната посестрима, върви към нея, кажи й колко силна нужда имам от нея. Ще си ида, но искам да остана жена…