Ромен Гари - Сияние на жена

— Трябва да се върнете вкъщи и да се наспите. Обадете ми се някой ден, когато и двамата ще сме се завърнали от далечните земи, където сме сега…

Мина такси и всичко свърши.

Бях успял да убия половин час.

Върнах се в кафето. Столът зееше от празнота. Имаше пепелник. Приятелят ми от Лас Вегас все така бе на бара и се надигнах, за да ида да му занеса малко морална подкрепа. Един калвадос. Полото от камилска вълна, старото борсалино с широка периферия, хъшлашки килната над дясното око, и грижливо боядисаните коси, оставили красивото сребро по слепоочията, бяха с трийсет години по-стари от спомените ми: Бугати, Дьолаж и, в киното, Джина Манес и Жан Мюра. Носът беше внушителен, мефистофелски, приютил великолепни ноздри. В очите, черни маслини, се четеше незнайна казановска старост, а като контраст на тревогата в погледа, носът сякаш се силеше напред да търси помощ. Той показваше номер с дресура в „Клапсис“ и на другия ден заминаваше на турне с трупата си — един асистент, едно шимпанзе и осем пудела — за Мексико и Южна Америка.

— Световно прочут номер. Дългогодишни усилия… Венецът на един живот. За беда, неприятности със застраховките. Тук…

Той докосна сърцето си.

— Три малки инфаркта. Смрт.

— Моля?

— На сръбски смъртта се нарича смрт . Говоря седем езика, но славяните са намерили най-добрата дума, най-вярното звучене за това… Смрт на сръбски, смерть на руски, smierc на полски… змийско, влечугоподобно… При нас, на Запад, звученето е все благородно: mort, muerte, tod… Но смрт … Все едно мръсна пръдня се изсулва по крака… по-отровна от отровен скорпион. И въобще смятам, че отдаваме на смъртта прекалено много почит.

— Death също е доста съскащо — казах аз.

— Правилно. Ами вие, как я карате след Лас Вегас?

— Никога не съм бил в Лас Вегас.

— Ами добре, друг е бил, някъде другаде. Но винаги е удоволствие. Елате довечера да ме гледате в „Клапсис“. Ще ви резервирам маса. Хората не се срещат отново всеки ден… Или пък елате да вечеряме след това. А? Ето визитката ми.

— Вече ми я дадохте.

— Живея в „Кийон“ на улица „Бо-з-ар“. Първото представление свършва в дванайсет и половина, аз съм на сцената към единайсет и след това в един през нощта. Вероятно имаме общи приятели там…

— След малко хващам самолета.

— За…?

— Каракас.

До нас стоеше един младеж, който искаше жетон за телефона. Но и дума не можеше да става да се обадя. Не можех да призная, че съм тук, съвсем наблизо, и че не съм заминал.

— Преди малко тя беше очарователна. Не искам да бъда недискретен… изглеждаше като раздяла.

— Имате проницателен поглед.

— О, не беше трудно. Веднага си казах: това май е краят.

— Точно така. Cheers!

— За ваше здраве. Келнер, още едно от същото. Толкова жени съм познавал през живота си, че, тъй да се каже, винаги съм бил сам. Твърде много, значи ни една.

— Проникновено разсъждение.

— Всъщност точно така ми дойде идеята за моя номер… Не го изпускайте.

— Някой ден — рекох.

— За жалост скоро ще бъда принуден да сляза от афиша. Застраховките са наистина гадно нещо. Зарязват ви при първи случай. Единственото, което ме безпокои в цялата работа, е Мато Гросо.

Кралският пудел наостри уши и вдигна голата си сива муцуна.

— Може би забелязахте, че не ме изпуска от поглед? Човек би рекъл, че знае за проблема ми…

— Смрт — казах.

— Правилно. Страх го е да не остане сам. Кучетата са тревожни същества. Забележете, че има шанс той да умре преди мен, на неговата възраст… Скоро ще стане на четиринайсет.

— Оха. Отдавна ли сте заедно?

— Тринайсет години. Беше собственост на една жена, която много обичах. Тя замина с някакъв каскадьор на двайсет и две — жените много обичат да помагат на начинаещите, нали знаете — и ми остави Мато Гросо, за да не се чувствам толкова сам… Той не е от трупата ми, между нас не е професионално, приятелство е. Имам осем пудела и едно шимпанзе. Жалко, че заминавате…

Той порови из портфейла си и извади още една визитка…

— Дадохте ми я — повторих аз.

Множеше доказателствата за своето съществуване.

Въздъхна. Оставих го да плати. Стиснахме си дълго ръцете.

— Може би тук или там, по света… Щастлив бях да ви видя отново. Щастлив.

— Аз също.

Излязох и повървях до стоянката на такситата. Извадих хартийката от джоба си и дадох адреса на шофьора. Случваха се мигове на паника и празнота, отглас от смехове, припламване на спомени, умората ровеше из мръсния канал на паметта и изхвърляше на повърхността трохи щастие. Останалото бе тревога и угризения. Всяка минута, която минаваше, изглеждаше изтръгната от вкаменилото се време. Отначало бях махнал часовника и го бях пъхнал в джоба си, но бе станало още по-зле. Отново бях закопчал каишката около китката си. Беше шест часа. Не знаех дори дали бе започнало или бе свършило. В този момент би трябвало да съм далеч над океана и вече да съм стигнал онова, което пилотите наричат точка на невъзвратимост.