Ромен Гари - Сияние на жена

— Да.

— Когато жена срещне у един мъж такава нужда да обича, дори не знае дали съществува за него, дали е обичана, или е само инструмент на култа… Аз също трябва да живея. Не искам да съм част от религия. Ние нямаме нужда от обожествяване, Мишел. Обожествяването винаги завършва с изискване за святост, а този номер със светостта вече са ни го играли. Бих казала дори стига толкова, и може би днес курвите имат повече право да говорят и повече неща, които да ни кажат, отколкото светиците.

— Сигурно си прекарала отвратителна нощ.

— Прекарах една нощ, Мишел. И помогнах на друга жена. А сега заминавам. Заминавам, защото си пиян от болка и дори не знам кой си ти всъщност. Има прекалено много отчаяние, прекалено много паника в теб… и в мен. Прекалено лесно е. Един ден, когато вече няма да сме крушенци, когато наистина ще бъдем себе си, ще се видим отново… и ще се запознаем.

— На трезва глава…

— Да, и всичко ще бъде много по-трудно. Сигурно ще се погледнем и всеки ще крие учудването си, ти ще помислиш: „Не може да бъде!“, а аз „Не е той, не е възможно…“.

Тя хлипаше. Аз бях щастлив. Вече бяхме заедно.

— Лидия, заминавай спокойно. Замини колкото може по-далеч. Остани толкова дълго, колкото се съмняваш. Срещай се с други. Известно време живей като на автобусна спирка. Не се бой, няма нищо. Ще те чакам, когато се върнеш.

— Доскоро. Ако искаш, можеш да живееш у нас.

— Не, ужасявам се от илюзиите, представи си. Тръгвай. Ще се опитам да отрезнея.

Тя се засмя.

— Не съвсем, все пак.

— Бъди спокойна.

Навън се спрях пред цветарския магазин. „Какви цветя обичаше тя?“ „Всичките.“ Обичаше люляк, но ще трябва да почакаме до пролетта. Сега трябваше да отнеса тялото си у дома, да го изкъпя, да го нахраня, да го облека в чисти дрехи и да го наместя във витрината между другите, то още можеше да послужи. Гледаха ме странно, защото по тези земи една блуждаеща сянка без жена изглеждаше не на място. Над покривите се показваше другото слънце. Усещах, че околните неща се опитват отново да ме хванат в бързея си, но това бяха неща, които имат вземане-даване с вечността, вселената, светлинните години, а небето се преструваше, но неговата необхватност го издаваше, защото истинското небе е малко колкото длан. Изненадах се, че виждам около себе си толкова достойни и горди мъже, които не просят, и толкова жени, чиито очи не молят. На тротоара момиченце медитираше над дясната си обувка, която беше паднала и която то не смогваше да обуе. Беше трудно начинание и изискваше помощ. Тя вдигна сериозен поглед към усмихнатия господин, който се беше надвесил над нея и може би щеше да бъде от полза.

— Не мога да обуя обувката — рече тя. — Искаш ли?

Коленичих на земята и май се справих доста добре. Русото щастие облъхна бузата ми и усетих толкова нежно и леко дихание, че затворих очи.

— Благодаря. Много си мил. Аз живея отсреща.

Тя ме огледа внимателно и реши, че още мога да послужа за нещо. Хвана ме за ръката.

— Ела — каза тя. — Ще ти помогна да пресечеш.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6904

Издание:

Ромен Гари. Сияние на жена

Френска. Първо издание

ИК „Леге Артис“, Плевен, 2004

Оформление на корицата: Владислав Кутрев

ISBN: 954-9933-41-5

Глупак на испански. — Бел.пр.