Ромен Гари - Сияние на жена

— Сеньор Галба, ако обичате? Той ме очаква.

Той продължи да проучва възможните победители. Чаках със симпатия и загриженост, докато той не ме виждаше. Неонът наслагваше по лицето му виолетови вадички. Стаичката му сигурно беше два на метър и половина. До вестника имаше празна бутилка от вино. Овехтели и мръсни дрехи, които също чакаха всичко да свърши. Вкиснатата самота на изгубените вещи…

— Опитвал ли сте се да пуснете обява? — попитах го аз.

Той изглеждаше доволен, че е бил разбран.

— В дъното на коридора, след кулисите, втората врата вдясно. Да не сте ветеринарят?

— Да, но бързам. Ще намина да ви видя след малко.

Вървях между гологърди момичета и джуджета каскадьори. С крайчеца на окото мярнах на сцената един раджа с тюрбан, който с пръсти изобразяваше профила на Кисинджър върху екран. Спрях се за миг, когато той премина на Граучо Макс и пурата му. Бях голям любител на китайските сенки. Погледнах часа: беше единайсет. Май бях успял да измина половината от маршрута. Младеж с много дълги коси и русолява брадичка седеше на един стол, обграден от пудели. На коленете си държеше шимпанзе. Шимпанзето ближеше фунийка сладолед. Всички пудели бяха бели, с изключение на един, който беше розов. Спрях.

— Никога не бях виждал розов пудел — казах аз.

— Човешка ръка. Боя. Трябва да опитате.

— Сеньор Галба?

Той посочи една врата.

Сеньор Галба беше рухнал в едно кресло и деликатно попиваше челото си с кърпичка. Беше с фрак и носът му над пластрона, вероятно защото всички носове винаги сякаш порастват през нощта, се превръщаше по-скоро в орган на предвещанието, предугаждането и изследователството, отколкото просто на обонянието. Носът на сеньор Галба сякаш беше тук на стража.

Пуделът лежеше в краката на маестрото, а голата му муцуна се подаваше от сивата растителност. Имаше сенки под очите. На масичката за гримиране, под шестте крушки, които блестяха над огледалото, имаше бутилка шампанско в кофичка, бутилка коняк и бутилка минерална вода. Имаше и шишета с лекарства и пълен с фасове пепелник. Сеньор Галба ми отправи една усмивка, но това не промени нищо в тревогата на погледа. Беше човек, който очаква. Направи ми с ръка любезен знак към една табуретка. Седнах.

— Как беше в Каракас? — поинтересува се той.

— Обещавам ви да се погрижа за кутрето — казах му аз.

Той беше пиян, но беше свикнал. Прие надменен вид:

— Защо? Някой ви е казал, че ще е тази вечер ли?

— Исках само да ви успокоя.

— Позволете ми да се изненадам, господине. Влизате в ложата ми с уверен вид, за да ми кажете: „Ще се погрижа за кутрето“, сякаш знаете, и то от сигурен източник, че ще сляза от афиша тази нощ. Да не би да сте срещнали… някого в коридора?

— Никого от този вид.

— Аха. Очевидно толкова съм привикнал с мюзикхола, че май съм малко обладан от точността, трите звънеца, влизането и излизането на сцената, продължителността на номера, асистента, който стои зад кулисите, загледан безмилостно в часовника…

— Вижте, Галба, казвам ви, че ще се погрижа за кучето. Можете да умрете спокоен. Всичко ще бъде наред.

— Вие подигравате ли ми се? Да познавате някой, който да е умрял спокоен?

— Това може да ви се случи и насън, нали?

— Coño 1 1 Глупак на испански. — Бел.пр. — рече той. — Сега няма да смея да мигна. Отбележете, Мато Гросо е добро куче пазач. Сигурен съм, че ще излае.

— Не знам как ще смогнете да направите номера си в това състояние.

— Няма друго. Животът, смъртта…

Той помете тези дреболии с господарски жест.

— … Казвам всичко, каквото има за казване за тях… Ще видите. И имам шанса да не бъда разбиран. Иначе отдавна вече щях да бъда принуден да напусна сцената сред дюдюкания. Публиката щеше да се почувства оскърбена. Тя не обича някой да се отнася с такова презрение към толкова сериозни неща. Какво да се прави, ние, големите артисти, всички сме осъдени на бутилка в морето. Всъщност, вече няма море, има само бутилки. Имам един асистент, Свенсон, Свен Свенсон — запомнете това име — един млад швед, който пише дисертация по философия в университета в Упсала за моя живот и творчество. Признателен съм ви, че отказахте полета си, за да дойдете да ме поздравите. Това е то приятелството.

— Опитвах се да убия времето — казах му аз. — Ще позволите ли да се обадя?

Той учтиво посочи телефона и надигна бутилката с коняка до устните си. Пуделът не го изпускаше от очи. Целият трепереше. Станах и отидох да набера номера. Нищо. Сам го бях изключил, бях се проявил полезен докрай. В огледалото под електрическите крушки виждах един човек със слушалка в ръка, който набра един номер два пъти, както човек нашепва нечие име.