Ромен Гари - Сияние на жена

— Обсебваща ли съм?

— Ужасно. Когато не си тук.

Станах и зарязах огледалото.

Качих се в бара и се озовах сред невероятно количество японци, но това може да беше и от умората. Сеньор Галба беше на сцената. Седем чисто бели пудела и един розов седяха на столове с висящи задни лапи в позите на госпожици, които очакват кавалер на околийския бал. Сеньор Галба стоеше отляво, с фрак, черна пелерина, цилиндър, бял копринен шал, проблясващ нагръдник и бастун със сребърна топка. Той извади една пура от джобчето на жилетката и се престори, че търси кибрит. Шимпанзето влезе на сцената с угрижен вид и запалка в ръка и поднесе огънче на стопанина си. Сеньор Галба му предложи пура. Шимпанзето захапа пурата и я запали. Вдъхна дима, задържа го и напусна сцената.

— Мама му стара — каза един японец до мен.

Изгледах го с почуда.

— Джаксън е най-великото шимпанзе от началото на християнската епоха — рече барманът.

Сеньор Галба вдъхна няколко облака дим от пурата си и щракна с пръсти. Шимпанзето отново се появи, приближи до един грамофон, сложен върху елегантна масичка, застлана с кадифена покривка и натисна копчето. Гръмна пасо добле, а шимпанзето се отправи към розовия пудел, седнал между другите пудели и го покани на танц. Розовият пудел се смъкна от стола, поклати се за миг на задните си лапи, шимпанзето го прихвана през талията, а аз дръпнах много бързо две ракии една след друга, защото гледката на черно космато шимпанзе и розов пудел, които танцуват пасо доблето „Огънят на Андалусия“ ми се стори неоспоримо цинична горчива подигравка. Японците се смееха, което само добавяше бели зъби в мрака. Облегнах се на бара, загърбил онова оскърбление, и срещнах съчувствения поглед на бармана.

— Не върви ли, господине?

— Ще потръгне след малко, когато това свърши.

— Сеньор Галба смята този номер за венец на живота си.

— Невероятна гадост — казах аз.

— И аз мисля същото, господине.

Хвърлих поглед към онзи ужас. Имаше нещо отблъскващо, оскърбително и почти злонамерено във „венеца“ на сеньор Галба. Че това е „венецът на живота“ му, със своя сардоничен привкус, с нищо не намаляваше дозата цинизъм и оскърбление, напротив.

Розовият пудел и шимпанзето търчаха на верев по сцената под прожекторите и под прищракващия звук на пасо доблето „Огънят на Андалусия“.

— Битие и небитие — рече барманът. — Неапол под целувката на огъня.

— Оставете ме на мира. И така е достатъчно противно.

— Никога не бях виждал шимпанзе и пудел да танцуват пасо добле, това е истинско откровение — рече японецът до мен със силен белгийски акцент.

Изгледах го.

— С белгийски произход ли сте?

— Не, защо?

— Нищо, нищо, сигурно е от мен. Дайте ми още една ракия.

— Човек не бива да се бои да погледна нещата в дълбочина — рече барманът.

— И за какво е боядисал помияра в розово?

— Животът в розово — рече барманът. — Малко оптимизъм.

— А защо пък пасо добле? Все пак съществуват и валсът, и тангото, и менуетът, пък и класическият балет в края на краищата, все пак имаме избор, дявол да го вземе!

— Точно така — рече барманът. — Така е, не са малко. Лично аз предпочитам степ. Но на сеньор Галба Испания му е в кръвта. Fiesta brava. Дреха от слънчева светлина. Животът, смъртта, muerte, тралала.

— Смрт — рекох.

— Моля?

— Смрт. Пълзи по крака, по-отровна от отровен скорпион, и това си е.

— Това е най-хубавият номер с дресировка, който съм виждал в шибания си живот — рече развълнувано японецът от белгийски произход.

Барманът подсушаваше една чаша.

— Може да се спори. Човек винаги може да направи нещо по-добро. Дойдохте по-късно, но преди малко имаше друга атракция. Човекът — каучук. Той се извиваше противно на всички природни закони и успя да се напъха в кутия за шапки. Живот, какво да го правиш.

Зад бутилките имаше огледало и гледах как зад гърба ми шимпанзето и розовият пудел танцуват. Гледах и лицето си, а то почти не се беше променило. Човек винаги е по-голям мръсник, отколкото си мисли.

Поисках жетон на бармана, слязох в приземния етаж и звъннах на Жан-Луи. Не го бях виждал от седем месеца. Боях се от приятелството, което в края на краищата се превръща в говорилня. Яник не искаше около себе си нито съчувствие, нито мъка. Бяхме се договорили, че освен брат й, никой не трябваше да бъде в течение. В такива случаи дори между най-добронамерените приятели се създава един церемониал на свенливост, тревога и притеснение, които всички се опитват да крият, и едновременно с това известна пресилена свобода в държанието, сякаш-нищо-не-се-е-случило, които в крайна сметка стават непоносими. Десет години Яник беше стюардеса по линиите за Индия, Пакистан и Африка. „Щеше да ми е по-лесно там — ми каза тя. — При нас хората са изгубили навика да умират.“ Затова решихме да не се прощаваме с никого. Наложи се да кажем на брат й, не че между нас имаше дълбока привързаност, но тя много бе обичала родителите си и това беше всичко, останало от тях. Доста безлично момче, тесногръд, с нестихващо желание за нова кола, и понеже Яник бе красива, весела и щастлива, струваше ми се, че у него има определена завист към сестра му, сякаш му бе отнела дела от някакво наследство. Той лудна, заговори за магически операции с голи ръце във Филипините, за някакъв негов приятел, чийто баща живял още десет години, за сензационни изследвания, които всеки момент щели да дадат резултати, а общо взето не щеше нищо да знае и се държеше като онези темерути, които ви дават надежда, за да спрете да ги тормозите. Той прекара два дни в института по радиология, за да се изследва от глава до пети, беше чувал, че е наследствено. „Ще си купи нова кола за утеха — беше казала Яник. — Всъщност май му докарах стрес.“ И тъй, малко по малко се бях отдалечил от всички приятели. Поисках от „Ер Франс“ шестмесечен отпуск. А сега се намирах в мазето на „Клапсис“ сред хаос, който може и да беше знак за милосърдие, защото ми спестяваше усилието да се изправя очи в очи с дълга си към действителността.