Никълъс Спаркс: Пристан за двама

Стисна силно листовете и най-сетне усети, че споменът, който се мъчеше да изрови от съзнанието си, се прояснява. Неочаквано тя отново се озова в голямата спалня в нощта на пожара. Усети напрежението в ръцете и гърба си, когато запокити тежкия люлеещ се стол през прозореца, усети как я обзема паника, докато увиваше Джош и Кристен със завивката, и чу силния шум от пращенето на огъня зад гърба си. Неочаквано ясно си спомни, че рязко се бе завъртяла и бе видяла портрета на стената, портрета на съпругата на Алекс. Тогава беше объркана, нервите й изпращаха неясни сигнали заради пушека и обзелия я страх.

Но бе видяла лицето. Да, беше пристъпила крачка напред, за да го огледа по-ясно.

Помнеше, че си каза колко много прилича тази жена на Джо, нищо че не бе успяла да го проумее. Сега обаче, докато седеше на верандата под бавно притъмняващото небе, съзнаваше със сигурност, че е сбъркала. Грешеше за всичко. Отново вдигна очи към къщата на Джо.

И изведнъж проумя, че жената приличаше на Джо, защото беше Джо. Друг неканен спомен се отприщи — от първата сутрин, когато Джо я бе посетила.

Приятелите ме наричат Джо , представила се беше тя.

О, боже, пребледня Кейти.

… Джо…

Значи не си бе въобразила Джо, не си я беше измислила.

Джо наистина беше тук. Кейти усети, че гърлото й започва да се стяга. Не защото не вярваше, а понеже изведнъж схвана, че приятелката й Джо — единствената й приятелка, единственият й съветник, опората и довереницата й — няма да се появи повече.

Никога вече нямаше да пият кафе, никога нямаше да седнат заедно на бутилка вино, нямаше да си бъбрят отпред на верандата. Никога повече нямаше да чуе смеха на Джо или да я види как извива вежда. Никога нямаше да чуе Джо да се оплаква, че й предстои да върши черна работа…

Кейти се разплака, тъжейки за прекрасната приятелка, която не бе имала шанса да опознае.

Не знаеше колко време е минало, преди отново да бъде в състояние да чете. Стъмваше се и тя се изправи с въздишка и отключи входната врата. Вътре седна на масата в кухнята. Спомни си, че Джо веднъж бе седяла на отсрещния стол, и по необяснима причина се почувства по-спокойна.

Добре, каза си, готова съм да чуя какво имаш да ми казваш.

„… но приятелите ми почти винаги са ме наричали Джо… Наричай ме както искаш и те уверявам, че вече те чувствам като приятелка. Надявам се в края на това писмо и ти да изпитваш същото към мен.

Странно нещо е да умираш, но не възнамерявам да те отегчавам с подробностите. Може да ми остават седмици, а може и да са месеци, но макар да е ужасно трудно, истината е, че много от нещата, които преди смятах за важни, вече не са. Вече не чета вестници, пет пари не давам за стоковата борса, не се притеснявам дали ще вали по време на почивката ни. Предпочитам да размишлявам над важните мигове в живота си. Мисля за Алекс, колко красив беше в деня на сватбата ни. Помня изтощението и въодушевлението си, когато за пръв път поех Джош и Кристен в обятията си. Бяха прекрасни бебета и аз имах навика да ги полагам в скута си и да ги съзерцавам, докато спят. Можех да го правя с часове, мъчейки се да установя дали имат моя нос или носа на Алекс, дали очите са моите или неговите. Понякога, докато сънуваха, юмручетата им обхващаха пръста ми — никога друг път не съм изпитвала толкова чиста радост.

Едва когато ми се родиха деца, проумях какво означава любовта. Не ме разбирай погрешно. Обичам Алекс от все сърце, но обичта ми към него е различна от тази към Джош и Кристен. Не знам как да го обясня и не знам дали изобщо трябва. Знам само, че въпреки болестта си се чувствам благословена, защото съм имала шанса да изпитам и двете. Живях пълноценно и щастливо и преживях любов, каквато повечето хора така и не изпитват.

Обаче прогнозата ме плаши. Старая се да бъда смела заради Алекс — децата са твърде малки, за да разбират какво се случва — но в спокойните мигове, когато съм сама, сълзите рукват и понякога се питам дали изобщо ще спрат. Знам, че не бива, но си мисля, че никога няма да заведа децата си на училище, няма да имам шанса да видя вълнението им в коледната утрин. Никога няма да помогна на Кристен да си избере рокля за абитуриентския бал, няма да гледам как Джош играе бейзбол. Толкова много неща никога няма да видя и да направя с тях и понякога се отчайвам, че когато се женят, за тях ще бъда само далечен спомен.

Как да им кажа, че ги обичам, когато вече няма да ме има?

И Алекс. Той е моята мечта и моят спътник, моят любим и моят приятел. Той е всеотдаен баща, но е и нещо повече — той е идеалният съпруг. Не мога да опиша колко уютно се чувствам в обятията му, с какво нетърпение очаквам да легна до него вечер. Той притежава непоклатима човечност и вяра в доброто, затова сърцето ми се къса, като си го представям сам. Това е причината за молбата ми да ти даде това писмо. Смятам, че като го принуждавам да спази обещанието си, той отново ще си намери специална жена, която да го обича и която той също да обича. Алекс има нужда от това.