Луан Райс - Сезонът на розите

Лили им махна с ръка. С Роуз на ръце, той тръгна през буйната тъмнозелена трева към каменната стълба на входа. Хвърли крадешком поглед към съседната къща и видя как пердето отново се спуска.

— Какво е това? — попита Роуз, когато минаха покрай каменния кладенец.

— Старинен кладенец — отвърна Лиам и отвори вратата на камиона. Сложи я на седалката и заобиколи към шофьорското място.

— Ама наш ли е? — изненада се момичето.

— Да — засмя се той и запали мотора. В същия момент вратата на съседната къща се отвори и от там се показа възрастна жена. Тя затвори след себе си вратата и забърза надолу по стълбата към външната порта.

— Искам… — заговори Роуз, — искам…

Лиам се изпоти. Ситуацията беше критична. Всеки момент съседката щеше да се появи на портата и да ги види. Да види Роуз. Нямаше друг начин да излезе от сляпата уличка, на която беше паркирал, освен да мине покрай нея. Безпомощно се втренчи в Лили. Тя стоеше сред розите, здравеца и лилиума, скръстила ръце пред гърдите си, и не можеше да помръдне.

— Коя е тази жена? — попита Роуз и се подаде от прозореца, за да разгледа по-добре съседката, която вече беше на пътя. За щастие жената не погледна към тях. Поспря се за миг и се втренчи в Лили. После изпищя и се спусна към техния двор.

— Това е Клара — отвърна Лиам и въздъхна с облекчение. — Някой ден ще се запознаеш с нея.

— Надявам се — каза глухо детето. — Изглежда щастлива, че вижда мама.

— Така е — съгласи се той. Погледна още веднъж към Лили, която вече стискаше Клара в прегръдките си и пищеше по-силно и от нея, натисна газта и потегли към Лонг Айланд.

— Не мога да повярвам на очите си! Сигурно ми се привижда!

Клара се откъсна от прегръдките на Лили и я огледа, за да се увери, че пред нея не стои призрак.

— Аз съм, Клара — извика младата жена. — Прибрах се вкъщи.

— Ох, миличка! — проплака старицата и я притегли към себе си. Лили отново се почувства като малко дете. Клара беше лелята, която тя никога не беше имала. Двете с Мийви бяха наистина като сестри.

— Кажи ми за баба! — нетърпеливо заразпитва тя.

— Не знам откъде да започна… — поколеба се Клара. — Ох, мила, имам толкова въпроси! Какво се случи с теб? Къде беше цели девет години? Кога си дойде?

— Един приятел имаше работа насам и ме докара. Ще ти разкажа всичко, но първо трябва да я видя.

— Тя е в Окръжната болница.

— Разбрах. Ще ме откараш ли дотам? Не мога да намеря ключовете за колата й.

— Чантата й е у мен. Взех я, когато я приеха в болницата. Ела, ще те закарам.

Лили въздъхна облекчено. Първото препятствие беше преодоляно. Без да губи повече време, тя се втурна в къщата, грабна чантата си и хлопна вратата. Опипа джоба на панталона си и се увери, че мобилният телефон е там. Сега той беше жизненоважен за нея, единствената й връзка с Лиам и Роуз. Клара вече беше изкарала стария син крайслер на пътя. Тя се настани до нея и двете потеглиха към града.

Колата напредваше бавно по тесните улички на Хабърд Пойнт и тя се загледа в познатите сгради. Всичко си беше постарому и в същото време, някак променено. Навсякъде се виждаха нови строежи. Повечето къщи все още пазеха провинциалния си чар, ала тук-там между тях се мъдреха безформени творения на съвременната архитектурна мисъл. Когато минаха покрай двора на Лангтри, тя извика:

— Какво става тук?!

— Ох, скъпа! Всеки ден изникват такива чудовища. Хората от Лонг Айланд купуват къщи по крайбрежието и постепенно превръщат Хабърд Пойнт в модерен курорт. Нали знаеш, матирано стъкло, алуминий… такива неща. Как успяват да преобразят хубавите ни къщи в такива погребални домове като този тук, и аз не знам.

— Мога да си представя как ги кълне баба.

— Нарича ги „новобогаташки паметници на глупостта“ — засмя се Клара. — Да знаеш колко ми липсва тя! Никой не може да ме разсмива като нея.

„Не може“! Лили се хвана за думите като удавник за сламка. Щом Клара говори за Мийви в сегашно време, може би нещата не бяха безнадеждни.

— Какво казват лекарите?

— Объркани са. Говорят за някакъв „неврологичен синдром“. Това би разсмяло Мийви. Знаеш колко ги обича тия измислени, „високо научни“ термини.

— Но каква е причината за този неврологичен синдром?

— Още не се знае. Резултатите от изследванията не са готови.

— Клара, защо сте я завели в Окръжната болница? Трябваше да се потърсят специалисти…

— Беше въпрос на живот и смърт, мила. Трябваше й спешна помощ. И какво толкова имаш против тази болница. Ти си родена там, баща ти — също. Дядо ти почина там.