Луан Райс - Сезонът на розите

— Но сега става дума за тестове и изследвания. Има специализирани клиники със съвременна апаратура…

— Баба ти е в добри ръце, момиче! Разбери ме, не знаех какво да правя. — Клара замлъкна за миг и понижи глас: — Тя страдаше много, Мара. През цялото време мислеше за теб. Твоето изчезване я съсипа.

Лили усети, че трепери, и стисна зъби, за да не се издаде. За пръв път осъзна ясно последиците от постъпката си. През всичките тези години страдаше за дома и за баба си, но какво костваше тази раздяла на Мийви?

— Напоследък като че ли усещаше — замисли се Клара. Зави по крайбрежната улица и отново насочи вниманието си към Лили. Погледна я подозрително и поясни: — Сякаш знаеше, че ще се прибереш.

В отговор тя промърмори нещо.

— Мара? Баба ти знаеше ли нещо? — настоя старицата.

— Вече не съм Мара — измърмори тя. — Сега съм Лили. Лили Малоун.

— Лили? Ох, чакай, че се обърках! — смая се Клара. — Ще ми трябва време да свикна. А сега ще ми кажеш ли къде беше през всичките тези години?

— Бягах, Клара. От Едуард.

— Мислехме, че те е убил.

— Знам.

— Отвратително е да караш баба ти да преживява всичко това.

За пръв път Лили долови укор в гласа на старата жена.

— Има много неща, които не знаеш — каза меко тя. Зачуди се как ли ще се почувства Клара, като разбере, че Мийви е била в течение на събитията и не е споделила нищо с нея — с най-добрата си приятелка.

— Ами да беше ми казала — наежи се Клара. — А и на баба си. Тя трябваше да знае. Мъката разклати здравето й, Мар… Лили, де. Но откакто Едуард се появи, тя съвсем се промени.

— Едуард е идвал?

Старата жена кимна:

— Беше в началото на лятото. Един ден съвсем неочаквано спря колата пред вас. Донесе й чанта с твои работи.

— Това е било само претекст. Намерил е повод да я разстрои.

— Е, успя — намръщи се Клара. — Тя така се развълнува… Сама разбираш, тя мислеше, че той те е убил… — подметна старицата и отново хвърли изучаващ поглед към нея.

Лили се обърна към прозореца и се загледа в океана. Искаше й се да извика: „Не, не е мислела така! Тя знаеше!“

— Не те обвинявам — бързо добави Клара. Мисълта, че е наранила Мара, я накара да се изпоти. — Моля те, не го приемай така! Тя страдаше и преди появяването на Едуард, нямаш представа колко много страдаше. Не минаваше ден, без да спомене името ти, да съжали, че те няма, за да се порадваш на прекрасните й рози, на лятото. Все пресмяташе на колко години щеше да е сега детето ти.

Младата жена не отговори.

— Какво стана с него с него, Лили?

— Загубих го. Беше момче… Моля те, не ме питай, Клара!

— Извинявай, скъпа! Повече няма да спомена за това.

Лили кимна и замълча. Не можеше да й каже истината, а сърце не й даваше да я лъже още. Погледна крадешком към нея и още веднъж се учуди колко са я променили годините. Спомни си кестенявата й коса, само тук-там осеяна със сребърни нишки. Сега тя беше снежнобяла. Лицето й беше покрито със ситни бръчици. Ръцете, които държаха кормилото, бяха ръце на стара жена. Това я накара да се замисли колко много време е отсъствала от живота на Клара и Мийви и стомахът й се сви. Какво ли щеше да намери в болницата?

Клара подмина магистралата и пое по обиколния път. Лили поглъщаше познатата гледка с широко отворени очи. Минаха покрай складовете, после през квартал с нови къщи. Следваше малката горичка, след която пейзажът се промени. Навлизаха в градската част и къщите ставаха все по-големи и по-безлични. Внезапно си спомни малката си къщичка в Канада и й домъчня.

Най-после наближиха болницата. Влязоха откъм Сийсайд Авеню и спряха на големия паркинг зад сградата. Беше още рано за посещения и те намериха без проблем място за паркиране.

— В интензивното ли е? — нетърпеливо попита Лили.

— Не, горе е — отвърна Клара. — Ще дойда с теб.

Лили не каза нищо. Чувстваше изгаряща нужда да види баба си насаме, но не можеше да каже това на Клара. Не искаше да я обиди. Влязоха в сградата, качиха се на асансьора и спряха на петия етаж. Тръгнаха по дългия стерилен коридор. С всяка крачка сърцето на Лили биеше все по-силно. Усещаше го чак в гърлото си.

— Тука е — каза Клара и спря.

Баба й беше в самостоятелна стая. Утринното слънце тъкмо се надигаше от речните води на Темс и светлината от първите му лъчи струеше през високите прозорци. Лили примигна няколко пъти, за да свикне с ярката светлина. Дочу характерния бипкащ звук на монитора и тръгна към него. Леглото и апаратурата бяха отделени от останалата част на стаята с жълти завеси. Тя надникна през цепката и зърна белия чаршаф. Под него се очертаваха формите на Мийви.