Джейн Джонсън - Фаворитката на султана

– Добре ли си, Нус-Нус? Виждаш ми се малко разсеян. – Плътните му устни са изкривени в усмивка, каквато обаче не се чете в погледа му. Всички в този дворец имаме своите маски.

– Добре съм, господарю, благодаря, че попитахте.

– Алхамдуллилах.

– Хвала на Бога – отговарям официално, въпреки че се изумявам как е възможно подобен човек да изрича името на Милосърдния, без да падне мъртъв на място.

– Радвам се да го чуя. Би било ужасно, ако ти се беше случило нещо лошо. – Поглежда надолу. – Май си се порязал.

Сърцето ми подскача.

– Това е просто кал. – Предизвикателно срещам погледа му и гледам как усмивката изчезва от устните му, а лицето му добива нечовешко изражение, прилича на влечуго. Отпуска ръката си с небрежен жест, но така, че да се отърка в слабините ми. Наблюдава неуспешния ми опит да прикрия отвращението си.

– Щом така казваш, Нус-Нус. Щом така казваш.

Още веднъж ме пробожда с поглед, след това се извръща и си проправя път през антуража, за да се присъедини към султана, като ясно напомня на мен и останалите, че смята себе си за единствен равен на владетеля ни.

Бен Хаду му хвърля поглед с бледите си очи, от които лъха неодобрение примесено с презрение, при все че изражението му остава каменно. После извръща лицето и сивите си очи – остри и наблюдателни – към мен и в този момент имам чувството, че разбира всичко, което се е случило между мен и моя враг.

Построяването на дворцовия комплекс в Мекнес е плод на огромна самонадеяност до степен на маниакалност. Разбрахме от по-членоразделните френски пленници, че техният крал се опитва да направи нещо подобно, макар и в по-малък мащаб, въпреки че засега представлява само ловна хижа насред блато, пълно с комари. Щом Исмаил чу за това, изсмя се презрително.

– Тези европейци създават единствено безумия, разточителството в личен план не може да доведе доникъде. Когато моят проект бъде довършен обаче, ще имаме огромен град, най-грандиозния дар към Господ, правен някога. Взимам излишната земя и я превръщам в прослава на Аллах. Свещеният му свят ще присъства по земята, по стените, във всеки детайл. Безсмъртното му безкрайно творение ще оживее в материалния свят!

Излишната земя днес е непокорна; решаваме проблем след проблем и трябва да записваме това внимателно в дневниците, докато обикаляме. Разнородните ми задължения ме превръщат в нещастен писар, а дъждът още повече усложнява проблема, размазва мастилото, а на места напълно отмива думите. Връщам се в стаичката си веднага щом ме освобождават. Ако не запиша веднага точните наставления, продиктувани от Исмаил, и не ги дам на началника на работниците, несъмнено бързо ще последва изблик на гняв.

Сядам на дивана си с кръстосани крака, потапям тръстиковата си писалка в мастилото и записвам внимателно: "Първо, Баб ар-Раис да се подсили с железни клинове и хоризонтални пояси. Да бъде намерен нов старши занаятчия, който да добави слънца и полумесеци; след като френският крал нарича себе си Краля Слънце, Исмаил ще управлява и деня, и нощта. Новият проект да бъде готов преди откриването.

Второ, помещението за стражите да бъде съборено и построено наново от източната страна.

Трето, външната стена откъм меллах (еврейския квартал) да се премести с петдесет крачки назад, което означава събаряне на къщите в този обхват, за да остане достатъчно пространство между нашето владение и жителите на града. Обитателите да бъдат уведомени с прокламация и да им бъде наредено да започват работа веднага. Междувременно ще им бъде осигурен подслон, но ще трябва сами да изнесат отломките извън територията.

Четвърто, дяланият фриз на Куббет ал-Хиятин да бъде преправен. Този път е важно избраният за старши занаятчия да бъде грамотен." (За нещастие на първия творец, везирът с насмешка посочи надписа, който трябваше да гласи "Величието на Господ", изписан отново и отново с елегантен калиграфски шрифт, но текстът беше сгрешен и вместо това сега гласеше "Веригите на Господ", а грешката беше повторена повече от десет пъти.)

Това не са единствените наставления, които трябва да запомня, но само тези трябва да запиша. Вълкът ще трябва да почака...

Тичам към кабинета на началника на работниците, давам му списъка, уверявам се, че може да го разчете; след това припвам към харема в другия край на двореца, на два километра и половина разстояние.

Харемът е абсолютно недостъпно място, името му произлиза от думата за забранено, която е "харам". Да влезеш в харема, означава да пресечеш невидима граница, да минеш от общото към личното, от светското към тайнственото; това е като повдигане на воала, навлизане в интимното пространство. Във външния свят хората налагат тези бариери в сърцето и съзнанието си, но в двореца на Исмаил преградите са по-осезаеми: четири охранявани железни порти. Налага се да дам обяснение за непланираното си посещение на всяка от тях и въпреки това съм от малцината, които имат достъп и до двата свята – мъжки и женски, външен и таен.