Джийн Калогридис - Катерина де Медичи

Заинтригуван, той се усмихна бегло и сведе лице към мен.

– Учила си такива неща?

– Малко – признах аз. Не му обясних, че току-що Пиеро ми бе прочел идеите на Фичино за влиянието на Юпитер.

– Нейният Юпитер обаче е ранен – намеси се леля Клариса с равнодушен тон.

Месер Козимо не отмести проницателния си поглед от мен.

– В Дева, трети дом. Има начин обаче да го подсилим.

– Значи знаете звездите ми, месер Козимо? – осмелих се да попитам.

– От известно време се интересувам от тях – отвърна той. – Представят много предизвикателства и много възможности. Ще ми покажеш ли къде имаш бенки?

– Две на лицето.

Месер Козимо клекна и застанахме очи в очи.

– Къде, Катерина?

Отметнах белезникавата си, рядка коса от дясната буза.

– Тук и тук – посочих слепоочието близо до косата и мястото между челюстта и ухото.

Той си пое рязко дъх и се обърна към леля Клариса със сериозно изражение.

– Лошо ли е? – осведоми се тя.

– Не дотолкова, че да е непоправимо – увери я той. – Ще се върна утре по същото време с талисмани и билки, за да я защитим. Когато ги използвате обаче, не забравяйте да спазвате стриктно указанията ми.

– За мен и синовете ми, не само за нея – изрече бързо леля Клариса.

Синът на астролога я изгледа остро.

– Разбира се. За всеки в нужда. – В тона му се прокрадна едва доловима заплаха. – Няма да донесат полза обаче, ако не се прилагат точно според предписанията и само за онзи, за когото са предназначени.

Клариса сведе очи – уплашена и ядосана на себе си, че се страхува.

– Разбира се, месер Козимо.

– Добре – кимна той и се поклони за сбогом.

– Бог да е с вас, дона Клариса. И с теб, дона Катерина – пожела ни благосклонно.

Промърморих "довиждане", докато той излизаше през вратата. Странно ми се стори младеж да ходи като възрастен мъж. Много по-късно той ми призна, че по онова време е бил петнайсетгодишен. Обясни ми как се състарил с магия, защото знаел, че иначе Клариса няма да го изслуша.

Щом астрологът се отдалечи, леля ми отбеляза:

– Чувала съм слухове за него... за най-големия син. Умен е, вярно... Умеел да се сдушва с демоните и да забърква отрови. Говорят, че баща му бил отчаян.

– Не е ли добър човек? – попитах плахо.

– Зъл е. Ала в момента е неизбежно зло. – Тя закри лице в шепи и заразтрива слепоочията си. – Всичко рухва. Рим, папството, Флоренция. Въпрос на време е новината да се разнесе из града. После... всичко отива по дяволите. Трябва да измисля нещо, преди... – Стори ми се просълзена, но се овладя бързо и отвори очи. – Отиди в стаята си и залягай над учебниците. Днес няма да има уроци, но си намери тихо занимание. Не искам да ме разсейват.

Излязох от голямата зала. Вместо да се кача послушно горе обаче, се втурнах в двора. Синът на астролога вървеше бързо към градината.

– Месер Козимо! Чакайте! – извиках.

Той спря и се обърна към мен. Изгледа ме спокойно и ведро, сякаш е очаквал да види запъхтяно осемгодишно момиченце да тича след него.

– Катрин – кимна със странна фамилиарност, изричайки името ми на непознат език.

– Не си тръгвайте. Хората отвън искат да ни убият. Дори да излезете невредим, няма да успеете да се върнете.

Той се наведе и доближи лице до моето.

– Ще изляза невредим и ще се върна утре – увери ме. – Ела сама при мен. Ще ме намериш в двора или в градината. Искам да обсъдим нещо, злочести тайни. Не днес обаче. Часът не е благоприятен.

Докато говореше, погледът му се изостри, все едно съзираше далечно, ала наближаващо зло. Изправи се и заключи:

– Ала нищо лошо няма да се случи. Ще се погрижа. Утре ще се видим пак. Бог да те пази, Катерина.

Обърна се и се отдалечи.

Хукнах след него, но той вървеше бързо и не успях да го настигна. За секунди се озова пред входа на конюшнята срещу голямата порта към Виа Ларга. Отстъпих уплашено назад.

Имението представляваше крепост от масивни камъни; за главен вход служеше непробиваема месингова врата, разположена в центъра на сградата. На запад бяха градините и конюшните, които се виждаха откъм улицата зад северната желязна порта. Всъщност улицата започваше точно от мястото, където свършваше цитаделата. Зад портата стояха седмина въоръжени стражи и наблюдаваха зорко множеството, стълпено от другата страна на дебелите железни решетки. Когато погледнах последния път, само шестима мъже се навъртаха край западната порта. Сега повече от дузина селяни и търговци се взираха във войниците.

Конярят подаде на месер Козимо юздите на лъскава черна кобила. При вида на астролога неколцина от тълпата просъскаха. Един хвърли камък. Той улучи желязната решетка и тупна на земята на няколко крачки от мишената.